Д-р Ивана Николова-Димитрова e Главен асистент в Исторически факултет на Софийския университет
Преди няколко седмици гледах сблъсъците между протестиращи „патриоти“ и граждани, желаещи да посетят премиерата на постановката „Оръжията и човека“ в Народния театър. Протестът и реакцията на обществото в следващите дни ме ядосаха и натъжиха. Двете страни се обиждаха без способност да намерят компромис. Журналистите отразиха случката сякаш е най-важното нещо, което се случва в държавата. Случката е поредното събитие, което ми напомни на културните войни в САЩ. Не съм срещала определянето на задълбочаващата се поляризация в българското общество като културна война, а ми се струва, че именно това се случва. По тази причина е удачно да се запознаем с термина „културна война“ и да си отворим очите за миража на разделението и да си припомним какво ни обединява.
Оригиналното значение на термина произхожда от немското Kulturkampf, който първоначално се свързва с борбата за контрол върху културните и образователни институции. С времето тази дефиниция се разширява и днес представлява конфликт между обществени групи, най-често либерали и консерватори, които имат различни идеи за културата и вярванията на хората.
На пръв поглед изглежда, че подобен тип конфликти са неизбежни в модерните демокрации, характеризиращи се с политически плурализъм, висока грамотност и свободен достъп до информация. Политическите партии предлагат разнообразни, а понякога и противоположни, визии за развитието на обществото. Особено важна роля в това отношение играят социалните мрежи, които предоставят възможност на различни групи да изграждат и разпространяват напълно различни версии на реалността.
Принципно, различията в мненията са нормални и дори желани в демократичните общества. Проблемът възниква, когато тези различия бъдат политизирани и използвани за манипулация. Това води до изкуствени разделения, обслужващи интересите на конкретна партия или кандидат, и задълбочаване на съществуващите напрежения. Докато в миналото културните конфликти са били по-скоро в сферата на гражданските и неправителствените организации, днес политическите партии играят все по-активна роля в тях.
В Съединените щати терминът “културна война” набира популярност в началото на 90-те години и отразява сблъсъка между консервативната и либералната визия за бъдещето на Америка. Един от знаковите въпроси през този период са еднополовите бракове. За консервативно настроените и дълбоко религиозните американци, бракът е свещена институция, която изключва ЛГБТ+ общността. За либералите обаче, еднополовите бракове представляват продължение на борбата за граждански права и равенство.
Друг пример, който се случи паралелно в целия западен свят (включително и България), е поляризацията, предизвикана от пандемията от КОВИД-19. Първо онлайн споровете бяха фокусирани върху съществуването и смъртността на вируса, след това всичко се въртеше около ваксините и тяхната безопасност. Тези спорове излязоха от Интернет пространството, поставиха разделителни линии не само в социума като цяло, но и в семействата и приятелските кръгове на хората. Вярата в медицинската наука или съмнението в нея се превърнаха в черти от характера на хората и радикализираха немалко „фейсбук майки“. Темата беше безкрайно дискутирана без да се намери консенсус. Тя отшумя с преминаването на критичната фаза на пандемията без да се осмисли защо у нас имаше толкова висока смъртност, защо не се научихме, че когато пазим другия, пазим и себе си и т.н.
Днес културните войни обхващат теми като правата на трансджендър общността, ваксините, климатичните промени. Тези въпроси често се използват като инструмент в политическата реторика, предизвиквайки разгорещени, но често лишени от съдържание дебати, които разкриват как политиците могат да манипулират обществото, за да насаждат разделение и да печелят подкрепа. Защо лишени от съдържание? Един от най-взривоопасните обекти на културните войни е трансджендър общността. Истината е, че тя представлява по-малко от 1% от населението на САЩ. В този смисъл всяка минута, посветена на насаждане на омраза и негативизъм по нейн адрес, е изгубена възможност да се търсят решения на по-всеобхватни проблеми.
В България въпросът за правата на ЛГБТ+ общността е наболяла тема на културните войни. От чисто любопитство гледах визитките на тазгодишните участници в риалити формата „Биг брадър“. Очаквах, че подборът на хора в къщата ще ме шокира или разсмее, но всъщност ме огорчи. Не заради интелектуалното ниво – това е „Биг брадър“! – а заради езика на омразата, който част от участниците използваха във визитките си. Смисълът на краткото видео представяне е човек да разкаже за себе си в рамките на няколко минути. За част от участниците явно омразата към различния, в частност представителите на ЛГБТ+, омразата към външнополитическата ориентация на България (!) са толкова фундаментална част от характера им, че те не се сдържаха да не я споделят със зрителите. Това ми говори, че нивата на анти- пропаганда е толкова силна, че е проникнала дори в костния мозък на част от сънародниците ни.
Оттук трябва да търсим отговор на въпроса кого обслужва подобен тип разделение. Една от причините културните войни да са предпочитан инструмент в политиката е възможността за замяна на съдържателни послания с емоционални провокации. Вместо да предложат решения за сериозните проблеми в обществото, политиците залагат на теми, които будят гняв и омраза. Те умело експлоатират човешките инстинкти за принадлежност и недоверие към различните. С други думи, по-лесно е за политиците да комуникират с привържениците си с врели некипели по подобни теми отколкото да адресират въпросите, които имат реално отражение върху живота на гражданите, като кризата с високите разходи за живот. Практически задълбочаването на културните войни позволяват подмяна на дискутираните теми в обществото по усмотрение на политици, медии и подривни елементи.
Социалните мрежи също играят роля в задълбочаването на разделението. Техните алгоритми са проектирани да увеличават времето, прекарано в платформите, което изисква често обновяване на съдържанието (краткост на посланията) и висока ангажираност (харесване, коментиране, споделяне). Множество проучвания показват, че негативното съдържание привлича повече внимание от позитивното, което стимулира алгоритмите да предлагат именно него. Това беше особено видно по време на пандемията. Социалните мрежи радикализираха хората в едната или другата посока и стигнахме до там, че дори не можем да изслушаме опонента си. И тук стигаме до друга „полезна“ функция – изтриване или скриване на информация, с която не сме съгласни. Резултатът е, че потребителите заживяват в паралелни светове, защото четат единствено информация, която потвърждава убежденията им. Разбира се, така се задълбочава и разделението.
Така политиците все по-често изграждат своите кариери върху кратки, емоционално натоварени послания, които насаждат разделение. Натрупването на подобни фигури може да блокира нормалното функциониране на институциите и да доведе до политически кризи. Това, от своя страна, подхранва гнева на избирателите и насочва подкрепата им към кандидати, противопоставящи се на статуквото, задълбочавайки още повече кризата. Типичен пример е гласуването за антисистемни партии на европейски избори. При натрупване на критична маса евроскептици в Брюксел как се очаква институциите да работят адекватно?
Какъв е изходът от подобна криза? Създаване на силно гражданско самосъзнание, фокус върху реалните проблеми и намиране на конкретни решения. Поощрение на критичното мислене още в детска възраст, осъвременяване на болезнено остарелите учебни планове в училищата ни. Вярвам, че ще се адаптираме към социалните мрежи, както животните се адаптират към промени в средата. Все пак сме първите Интернет поколения и на мозъците ни, носещи информация как да оцелеем в пещерите, ще им отнеме време да изработят успешен механизъм за оцеляване. Не трябва да забравяме, че постигаме най-много, когато сме обединени, докато разделението носи само конфликти и упадък.
