Биографията на Дейвид Гордън изглежда достатъчно предвидима. След докторат по политически науки, той започва академична кариера, преминава през съветническа работа в Конгреса, работи като консултант в Африка и започва държавна работа в няколко структури на изпълнителната власт и разузнаването. Публикува и интересната книга, “Managing Strategic Surprise”. На 26 юни 2007 година е назначен за директор на звеното за планиране и политики на Държавния департамент от тогавашния секретар, Кондолиза Райс. Една от най-любопитните негови инициативи е свързана с организирането на поредица от дискусии между директорите на стратегическите звена на външните министерства на различни съюзнически и партньорски държави от Атлантическия и Тихия океан. Нейният старт е през 2008 година и цели създаването на по-неформална дискусионна среда по различни глобални предизвикателства. Както много подобни начинания обаче, то набира динамика извън администрацията.
Няколко години по-късно, идеята намира своя дом в неправителствената организация, Atlantic Council. Постепенно платформата ‘Democracies 10’ се оформя като място за дискусии между външните министерства на Австралия, Канада, Франция, Германия, Италия, Япония, Южна Корея, Великобритания, САЩ и ЕС и външни експерти по стратегически въпроси. Като наблюдатели участват и други демокрации като Индия, Индонезия, Полша и Испания. Първата среща е през юли 2014 година в Отава, а оттогава те се провеждат всяка година като последната е само преди няколко седмици. Отделно във Вашингтон се провеждат срещи на посланиците на страните-участници. През последните месеци обаче зачестиха идеите за превръщането на групата в по-формален политически клуб на демократичните държави, нещо като G-7+, който да придаде нова структура в един скоростно променящ се свят.
Най-активна в подкрепата на идеята е Великобритания, по няколко причини. Лондон търси ново външнополитическо позициониране в ерата след Брекзит и постепенно разбира, че това трудно ще стане само чрез засилени двустранни партньорства. Страната остро влоши отношенията си с Китай през последните седмици, поради казуса с Хонконг и решението да извади изцяло ‘Huawei’ от своите мрежи до 2027 година. Преговорите с ЕС не вървят добре и политическите отношения с него тепърва ще трябва да се възстановяват. В момента Борис Джонсън представя новия формат по-скоро като 5G коалиция, чиято цел е не просто да блокира китайските компании, но и да създаде бърза и реалистична алтернатива. Нещо повече, подобно политическо предприемачество импонира на отколешната илюзия на британците, че могат да играят „мостова“ роля между значими политически играчи. Няма как сегашната безтегловност на страната да не я засили.
Отношението на останалите към евентуална трансформация на D 10 e доста разнопосочно. САЩ изразиха като цяло положителна нагласа, но сегашната администрация видимо предпочита двустранната дипломация. Франция и Германия са по-предпазливи. Първата се опитва тихомълком да се превърне в новия посредник спрямо Пекин, докато втората едва сега започва да преосмисля отношенията си с Китай и не желае да е в основата на структура, която очевидно ще се опитва да играе сдържаща роля. Австралия, Канада и Япония се по-благоразположени, но няма как да бъдат водещи. Италия и Южна Корея са традиционно предпазливи и едва ли биха приели форматът да тръгне като 5G коалиция. ЕС пък просто няма как да участва с единна позиция по този въпрос. Доминацията на корона кризата допълнително измества на заден план останалите големи теми, които потенциално могат да бъдат обект на дискусия между най-големите демокрации.
D 10 ще трябва да се справи и с други предизвикателства, за да се превърне в нов политически играч във възродената система на полицентричност. „Завръщането на националната държава“, макар и неравномерно, внесе допълнителни съмнения сред елити и граждани до колко и как точно да бъдат подредени международните дела на нациите. В немалко столици това доведе до възраждане на двустранните отношения с най-различни държави. Децентрирането на глобалната система пък по-скоро ще доведе до укрепване на регионалните организации. Нещо повече, D 10 има нормативна, демократична претенция, която е проблемна от поне две гледни точки. Едната е, че самите участници вече нямат единна дефиниция за демокрация, а другата е отсъствието на много участници в международните отношения, които очакват нормативна подкрепа. Не са малко и чистите прагматици, които настояват на продължаващата полза от вече съществуващите организации, независимо от тяхното неубедително присъствие в сегашната криза. Новата формация няма да успее и ако се опита да тръгне като анти-китайска коалиция.
Преходът към реално полицентричен свят и ступорът около COVID-19 по-скоро „замразяват“ международния институционален пейзаж. Нациите търсят нов алгоритъм на своя външен ангажимент, нова пресечна точка на желанието за частично възстановяване на националните държави и императива на сътрудничеството с оглед генерирането на просперитет и сигурност. Сегашните международни организации имат немалка инерция, макар тяхната нарастваща неефективност да подсказва необходимост от промяна. D 10 е сред първите по-реалистични заявки за нова международна структура, но условията това да се случи остават сериозно препятствие. Участниците трябва отново да съвместят разбиранията си за демокрация и, още по-трудно, да стигнат до общо разбиране за своите интереси в скоростно променящия се свят. Съдбата на това усилие пък ще ни даде отговор дали вървим към още по-дълбоко зацикляне на актуалните международни структури или сме свидетели на появата на нови и по-адекватни такива.
