Илюстрацията към текста е миниатюра от Жан Фуке, включена в „Големите френски хроники“ от XV в. Тя изобразява мъртвия рицар Роланд. Вдясно от него е нащърбеният в сражението с маврите меч Дюрандал, с който рицарят малко преди това си е говорил за българите…
Не знам дали знаете, но едно от ранните литературни появявания и споменавания на българите в световноизвестен текст става в „Песен за Роланд“ – най-старото произведение на френската литература. Датирано в първата половина на XII век, то разказва историята за битката на армията на Карл Велики в прохода Ронсево в Пиренеите. Подвигът на храбрия френски рицар Роланд, който сам прегражда пътя на врага с верния си меч Дюрандал в ръка и загива с чест, става основен камък в сградата на литературата, която в края на тази седмица отново бе удостоена с Нобелова награда.
И тъй, за да не попадне блестящото оръжие в ръцете на противниците му след неговата смърт, Роланд решава да го строши на две – трудна задача. Преди този патетичен и трагичен момент, Роланд говори на своя меч Дюрандал – и прави преглед на подвизите си извършени с него в ръка. Та, ето ни и нас! В един стих сме с храбрите поляци: „С теб, мой Дюрандал, аз бих се с българите и с поляците!“ Освен нас, в монолога на Роланд са изброени и много от днешните членове на ЕС, но това в кръга на шегата.
По важното е, че френски рицар от онова време говори за българите с уважение и документирано ни вкарва в европейската литературна (и не само) история.
Литературната класика, за която става дума тук, е най-известното произведение от така наречените chanson de geste (фр.) или песен на жеста. С уговорката, че под жест, трябва да разбираме действие, деяния, което впечатлява и буди уважение и възхищение – рицарска работа.
Като заговорихме за рицарство и история, асоциациите ни не могат да не се отплеснат към първите летци, пилоти и авиатори. В далечното време, когато хората са гледали небето с невъзможния копнеж за полет, реещите се във въздуха самолети са летящите коне от сънищата им. А смелите летци – рицарите на новото технологично време. Рицарят и мощният боен кон, превъплътени в хладнокръвния мъж, владеещ до съвършенство летящата и красива машина – романтиката винаги намира път и място в човешката представа за нещата от живота.
И така, българи, рицарство, летци. И най-важното – жест! Дойдохме си на думата.
Декларацията на лидерите от Централна и Източна Европа, подписали съвместно заявлението за приемането на Украйна в НАТО, включва имената на девет президенти и девет държави. С някак изненадващото присъствие на страни, в които влиянието на руската външна политика е подчертано (и дори понякога болезнено) присъстващо – Северна Македония и Черна Гора. Да не говорим за чехи, словаци, румънци, латвийци, литовци, естонци. О, да – и поляци! „С поляците и българите…“ – разказва Роланд в най-известната chanson de geste – песен на жеста. Само, че тук българите ги няма никакви. Българският президент Радев (военен летец по професия) не положи своя подпис под декларацията.
И за неизкушените в лабиринтите на политиката и дипломацията е от ясно по-ясно, че тази декларация не беше нищо повече от един красноречив жест – деяние, което трябва да покаже решимостта на страни, обединени от общата си историческа обремененост от влиянието на бившия СССР. Решимост в жестовата си подкрепа за Украйна в тежкото и трагичното й военно настояще. Самата теза на Румен Радев, че подписването на подобен документ доближава България до война е нелепо и тромаво оправдание. Приемането на страна за член на НАТО е сложен процес, изискващ пълен консенсус на страните членки – как въобще виждате приемането на Украйна в близко бъдеще при наличието на Република Турция и решаващия глас на президента Ердоган?!
Практически резултат относно разширяването на НАТО от точно тази декларация няма и няма да има!
Ето защо отсъствието на България от списъка с президентите на страните, подписали жестовата декларация за подкрепа на Украйна е също жест – с обратна сила. Няма смелост, няма рицарство, няма солидарност с унизените и оскърбените. Неслучилото се като събитие, дума и понятие има своята архаична словоформа – небивалица.
Неслучилият се подпис на българския президент Радев под декларацията на президентите от Централна и Източна Европа е една от тъжните небивалици в новата българска политическа история. Няма и да ни има и в редовете на ненаписаната все още героична песен на жеста „Песен за Украйна“ – в стиха, в който сме редом до поляците.
Скрихме се!
П.С. – В „Песен за Роланд“ чрез песента за жеста историята е запомнила още едно име – името Ганелон. Който иска, да прочете за какъв жест иде реч!
