Светлана Христова е изследовател, преподавател по социология на културата и градска антропология
Снимка: Ясен Джабиров
Е, сбъдна се! Страховито е, когато се сбъдне една толкова дълго лелеяна от толкова много хора мечта: на площадите на българските градове, малки и големи, централни и провинциално отдалечени, се изля огромно ядосано множество, отърси се от страха и запя: „Когато па-, когато па-, когато падне Пеевски…“
Кой можеше да очаква, че протестите пред Съдебната палата, където редовно протестиращата групичка поддръжници се разпознаваха едва ли не по лица, изведнъж ще прераснат в нещо толкова могъщо и внушително, способно да преобърне статуквото и да завладее медиите – по света и у нас… И да разпали протестното въображение дори на най-протестиращата нация в света, символ на самата демокрация, чиято гражданска енергия не успя да усмири и собственият й враг отвътре – президента Доналд Тръмп. Както ме информира моята българо-американска приятелка Анна Попова-Франсис, демократични граждански организации в Америка са започнали да дават за пример на подражание тъкмо скорошните български протести А пък случващото се в Америка при/под Тръмп за сетен път ни припомни, че управлението на демоса не е даденост и всяко поколение трябва да защитава своята демокрация, дори да я отвоюва, ако е необходимо. Скорошните протести у нас бяха еманация на потиснатото българско достойнство, вик за почтеност в политиката, за социална справедливост, в крайна сметка – за нормализация на обществения живот. Младежите на площадите недоумяваха: нали България е член на Европейския съюз, защо у нас не е както там?
МЕДИЙНИ МЪГЛИ СРЕЩУ ПРОТЕСТИТЕ
Докато официалните български медии (телевизиите най-вече) се опитваха в началото да очернят протестите „по сценарий“ като места на неконтролирано насилие и това беше водещото послание след първия декемврийски протест, в социалните медии се развихри тролска кампания по тяхното пълно омаловажаване. Най-общо, манипулациите вървяха по няколко линии:
- Гневът народен е справедлив, но протестите са излишни. Това внушение се прави чрез двойна манипулация: веднъж, като на протестите се вменяват искания, каквито те не са издигали – като излизането от ЕС, например. И втори път, като се разпространяват хипотетични заплахи, че протестите няма да доведат до истинска социална промяна и отново ще бъдат употребени за нечии користни цели. Ето например едно послание, разпространявано чрез Messenger: “Но влизането ни в ЕС е единственото, което донесе някакъв напредък и относително спокойствие в страната ни. Защо искаме да вървим назад и да саботираме този дълъг процес? Не разбирам. Емоции, трудности, тежък бюджет… Не е идеално, даже е тромаво, несправедливо, краде се. Обаче каква е алтернативата? Знае ли се или ей така си викаме по площадите без да сме наясно какви са другите алтернативи. Или са само тези популистки и красиво звучащи думи, без да ти дават да четеш редовете с дребния шрифт? Иначе искането да се преработи бюджета е добре, но искането за сваляне на правителството е излишно и опасно.” [правописът и пунктуацията са запазени – б.м.]
Но какъв е изходът в такъв случай? Внушението е да си траем и търпим, защото старото лошо поне е познато, а новото – знаем ли? – ще е още по-лошо. Но три поколения българи, чийто живот е минал в борба срещу мутренската плутокрация знаят, че в България отдавна сме стигнали дъното и че по-лошо не може да бъде.
- Протестът на Поколението Z е хаотичен като брауново движение, защото няма свои политически представители. Затова някои политолози и коментатори съветват поколението на най-младите да си създадат бързо партия и да излъчат свои представители, с които да се явят на избори. Тук се правят и директни препратки към очаквания президентски проект за партия. Цялата оркестрирана какафония цели да заличи пряката връзка между протеста и неговите реални организатори и да отклони протестната енергия в посоки, които не водят до никъде.
- Представят протестите с повторяемостта на ретроградния Меркурий, който днес е тръгнал „наобратно“, но утре отново ще си влезе в орбитата; или им приписват цикличен характер на исторически вълни, които днес са мобилизирали големи групи хора, но утре ще затихнат от само себе си – просто защото ще са изпълнили ролята си на социален „отдушник“ за натрупаното напрежение – най-вече при поколението Z. Нека младежите днес да изпуснат парата, но после идва Коледа. „Време е да се смирим“, призова в Парламента депутат на статуквото. И вместо Пеевски да па-па-падне, протестът ще спадне. Така идеята за протеста като част от някакъв едва ли не природен цикъл внушава и неговото естествено затихване. Но се случи тъкмо обратното: правителството падна, а протестът продължи. Защото основните причини останаха.
Изобщо, всички тези манипулации клонят към едно: или да потушат революционния плам на протестиращите (както наскоро ги беше иронизирала една уважавана представителка на демократичната общност), или да ги изпратят за зелен хайвер – да създават партия, нещо, което трудно би сработило за краткото предизборно време. Във всички случаи, онези, които инструктират своята наемноподаническа тролска гвардия, се надяват, че ще стане както обикновено: било какво било, от утре – пак така! Това се случи през 2013, през 2020, защо да не се случи и днес? Представата за цикличност на протестите натам клони…
Затова нека се опитаме да разберем каква е спецификата на днешните протести? Защо те не са просто вълна, която днес издига на върха си поколението Z, а утре ще го разпръсне в различни посоки?
ПРОМЯНАТА Е ПОКОЛЕНЧЕСКА, НО И ЦИВИЛИЗАЦИОННА
Нека бъдем наясно: това, което преживяваме днес е различно от всичко, което се е случвало досега от 1989 г. насам. Това не е просто внезапна (и временна) младежка реакция. Дори не става дума единствено, че поколението Z не участва самичко в протестите, а се изправя редом до поколенията на своите родители, баби и дядовци. И заедно с още няколко междинни поколения. За да разберем в какво се крие разликата, трябва първо да си отговорим на въпроса, защо тъкмо в момента младежите, доскоро изглеждащи незаинтересовани, апатични, направо отвратени от политиката – нещо, което напълно устройваше управляващите, сега изпълниха улиците и площадите, издигнаха своите плакати и лозунги, затанцуваха, заскачаха и запяха? Протестът се превърна във всенароден празник!
Първият спонтанен отговор е: заради мутромафиотския политически модел и неговия бюджет за 2026 г., прасето-касичка на Борисов и Пеевски. Но също и заради Благомир Коцев, държан незаконно в следствието по недоказана клевета почти пет месеца; заради Сияна и всички невинни жертви на корупцията, превърнала българските пътища в писти на смъртта; заради Даная, починала поради лекарски бюрократизъм. И още много „заради“ – превръщането на България в полицейска държава, корумпираното правосъдие, непостроената Национална детска болница, произволните сметки за парно, водната криза… и заради още безчет всекидневни примери за кражби в нашия живот и злоупотреби с бъдещето на поколения българи занапред. В интервюта с протестиращите всички тези причини са изброени обстойно, но и често се чува една ключова дума: наглостта на управляващите, които не желаят да се съобразят с мнението на гражданите. Днес те вече не желаят да останат безгласни. Но истината за същността на протестното движение не се изчерпва единствено с натрупания гняв на мнозинството онеправдани българи. Гневът е добро гориво, което обаче бързо изгаря. Защо протестиращите няма да допуснат това да се случи и защо промяната е неизбежна?
Настоящите протести са израз на дълбока структурна промяна на българското общество, която мутростатуквото няма как да отмени, прикрие, потули, нито да „яхне“ за пореден път. Може да определим тази невидима промяна като икономическа, но и социално-гражданска – членството в Европейския съюз все пак оказва влияние. В симбиозата между България и Западния свят, част от българите лека-полека успяха да получат образование, да натрупат компетентности и развият независими бизнеси, да реализират собствени проекти, накратко, да си стъпят на краката извън крепостническите схеми, наложени през годините от ГЕРБ и ДПС.
Това е само началото на едни все още много крехки процеси, защото богатството и бедността у нас са твърде непропорционални. Според данни от юли 2024 г. на Eurofound (Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд), ако средно за Европейския съюз хората с най-ниски доходи са 28,5%, а тези с най-високи – 7,5%, в България хората с най-ниски доходи са 35%, а с най-високи – 14%. Тези 14% са голяма загадка. Те вероятно отразяват икономическия статус както на новозабогателите мутри, така и на мъничка част от средната класа, която като цяло е изтъняла, но един тънък слой от нея са успели да затвърдят бизнесите си и са преминали в почти ефимерната категория на българската висока-средна класа. Коефициентът на Джини, измерващ степента на неравенство в обществото, който за кратко беше започнал да намалява по времето на Асен Василев, за 2024 отново е най-високият в Европа с 38,4. Споредцитираното изследване на Eurofound България, също така, е на последно място в Европейския съюз по дял на средната класа от населението, определена чисто количествено като включваща всички домакинства с приходи между 75% и 200% от средния национален доход. У нас средната класа е 51% при 64% за ЕС. Лидер е Словакия, където 75% от населението обитава средните етажи на обществото, където се изискват експертни знания и професионални умения, трудолюбие и инициативност, толерантност, култура и иновативно мислене. Логично там, в Словакия през 2024 г. е и най-ниският за ЕС коефициент на Джини – 21,2.
Все пак, ако се питаме дали с тези 51% чашата е наполовина пълна или празна, не можем да отречем, че все още (относително спрямо другите страни в ЕС) сме на дъното на бедността и с по-изтъняла средна класа от обичайното. Но щом вече половината от населението може да се определи като спадащо към тази социална категория, това се превръща в гарант за устойчивостта на икономиката, както и за силата на обществото. Все още слаб гарант, но набиращ сила.
Същевременно и като част от същата тенденция, заминалите в чужбина започнаха да се завръщат в България и да отглеждат децата и мечтите си тук, на родна земя. Тази тенденция се задълбочи с Ковид-кризата, но не приключи с нея. По данни на националната статистика през последните шест години в страната са се установили отново близо 124 хил. българи, на практика цял град с големината на Стара Загора, както отбелязва Васил Минков във в. „Капитал“. Според неговия анализ 2025 г. се очаква да бъде преломен момент, в който населението на България ще нарасне за първи път от десетилетия, благодарение както на по-големия брой заселващи се в страната хора, така и на намаляващия брой на напускащите.
Всичко това внесе нова динамика и промени пейзажа в българските градове, градчета и дори забравени от Бога селца, където започнаха да се появяват места, насърчаващи нов тип социалност: освен кафенета и ресторанти, разцъфтяха галерии, книжарници, творчески работилници и цели квартали на уличното изкуство, сцени за култура, детски школи, фестивали, читалища-мечталища, зони за градско градинарство, еко-пътеки, зоо-кътове, тематични и скулптурни паркове, места неинституционални, независими, зад които почти няма други инвестиции, освен личния културен капитал, визии и предприемчивост на техните инициатори. Затова спокойно можем да определим тази невидима промяна също така и като цивилизационно израстване на нацията – новото поколение българи съзряват във все по-богата, по-хуманна, еко-ориентирана, социално подкрепяща, стимулираща живо творческо въображение и изостренагражданска чувствителност среда. Именно такъв тип граждани скочиха преди няколко месеца в Перник срещу насилието над животни; преди месец се заловиха да почистят боклуците в столицата и така да защитят своя град и своя кмет от боклукчийската мафия. Това не беше протест, но беше манифест на свободния граждански активизъм. Сбъркаха онези, които не разчетоха правилно сигналите. Вчера гражданите отново протестираха срещу уволнението на журналистката от БТВ Мария Цънцарова, дръзнала в едно от последните си сутрешни предавания да пие кафето си в чаша с надпис “Time for a Real Change”. Един от протестиращите в защита на уволнените журналисти Цънцарова и Йовчев, Иван Радев от Асоциацията на Европейските журналисти в България, намери най-точната метафора, обясняваща случващото: „Този път чашата на нашето търпение буквално преля!“
И тук е време да отбележим ролята и на социалните медии: те носят своите съблазни и рискове, но също така разширяват неимоверно свободата на избора. Тази неформална информационна среда е далеч по-влиятелна от „каналите“ на мейнстрийм телевизиите и традиционните училищни програми. До нас най-често достигат новини за детско насилие, включително и чрез разпространяване на заснети кадри в социалните медии, но тези случаи са твърде редки, за да правим обобщения върху тях. По-рядко се коментират добрите примери, в които младежите проявяват перспективно мислене и загриженост за бъдещето на нацията, при това по един креативен начин. При някои от тях се е възродило усещането за „общото благо“ в контраст на „общото зло“. Да си припомним интерактивната карта „Черна писта“ на 18-годишния Мартин Атанасов, която предоставя онлайн информация за катастрофите и най-рисковите зони по българските пътища. Проектът е бил замислен след трагичния инцидент с 12-годишната Сияна, загинала на пътя през март 2025 г. През септември т.г. създателят на „Черна писта“ получи наградата „Будител на годината“ 2025, която не задържа за себе си, а посвети на „всички активни и будни граждани, които с ежедневни стъпки променят средата около себе си“. „Всеки може да бъде будител. Със своите стъпки, със своите действия, със своя глас. В какво общество живеем зависи от всеки един от нас„, гласи личното му послание, изписано на табела към статуетката, изложена на Метростанция Сердика 2. Какъв символизъм се крие в този жест, какво мощно послание към връстниците си! И да, добрият пример на съзидателна гражданска иновативност мутира и се разпространи като вирус на протестната готовност. Мартин Атанасов (Марто) беше един от хилядите представители на своето поколение, взело участие в протестите, и вече се оформя като лидер, интелигентен и социално отговорен, който отново заявява: „Демокрацията не се защитава само на площада.“
БЪЛГАРСКОТО ПОКОЛЕНИЕ Z – ЧАСТ ОТ СВЕТА, НО ПРЕДИ ВСИЧКО – ЧАСТ ОТ ЕВРОПА
Руслан Трад разглежда случващото се в България като част от глобалните протестни движения на поколението Z: „Общата нишка, свързваща тези разнородни движения, е несъмнена: поколението, родено между 1996 и 2010 г., израснало изцяло в дигиталната ера, откри, че разполага с инструменти, които предишните поколения никога не са си представяли. Те са най-образованата група в човешката история, но навлизат в икономики, които предлагат драстично по-малко възможности от тези, от които са се ползвали техните родители.“ Можем само да подскажем, че моделът на тези глобални протестни движения бе положен още с Арабската пролет (2010), движенията „Окупирай“ и „Ние сме 99%“ (2011), където се случи за първи път синхронизирането и съ-двояването между реалните и дигитални публични пространства, както и възникването на глобални протестни субекти (Hristova, 2018).
Днешните млади българи, които се информират, общуват помежду си и координират своите действия чрез социалните мрежи, също така са пространствено-мобилни значително повече от предишните поколения: мнозина от тях пътуват, почиват, работят, учат в Европа и по цял свят. Или най-малкото знаят как е по света, защото над 98% притежават мобилни устройства и имат достъп до дигиталните платформи. Както казахме, част от тях се завръщат в България, за да останат тук, където новото младежко еко-съзнание може да пусне корени във всичко „свое“, „родно“, „познато“ – земята, средата и езика. И някак естествено, вече започват да се интересуват от политика. Според резултатите на представително социологическо изследване на младежта (от 14 до 25 г.) в Централна и Югоизточна Европа на Фондация Фридрих Еберт (ФФЕ), през 2024 г. се наблюдава ръст в интереса към политиката – 21% от младежите заявяват, че се интересуват от политика на фона на едва 7% през 2018 г. С голяма вероятност можем да предположим, че през изтеклата година този интерес към момента е скочил над 50-60%, а според Марто Атанасов – над 80%. Според същото изследване в ценностната си ориентация младите българи възпроизвеждат универсална късно-модерна структура, в която значение имат човешките права (24 %) и сигурността (20%), далеч надминаващи такива традиционни модерни политически ценности като равенството (7%) и демокрацията (5%). Страховете и тревогите на респондентите са също универсални, присъщи за глобалното рисково общество и неговата рожба, поколението Z, при което водещи са такива притеснения като здравната система (47%), евентуалната война (44%), климатичните промени (42 %). Изследването от средата на 2024 г. стига до генералния извод, че личният оптимизъм, характерен за младия българин, съжителства с обществен песимизъм – докато 70% вярват в своето по-добро бъдеще, само 29% споделят вяра в успешното бъдеще на българското общество. Но кой знае, може би днес, около година и половина по-късно, това обобщение да е вече невалидно. Поне част от джен-зитата, като Марто пред „24 часа“, изразяват увереност в бъдещето на страната, където прогнозират инвестиции за големи бизнеси, работеща образователна и справедлива съдебна система, където не можеш просто да си платиш, за да излезеш от затвора.
Друго нещо, специфично българско е, че немалка част от това поколение са деца, отгледани от техните баби и дядовци, докато майките и бащите им са се блъскали да изкарват пари в чужбина. Имала съм такива студенти в моята преподавателска практика, които чистосърдечно ми споделяха, че са решили да следват „висше“, за да успокоят своите баби като ги уверят, че и те, техните внуци правят нещо хубаво в/с живота си като отиват да учат в университет. Тези млади хора, някои от които почти деца, може би по време на протестите за първи път от много години насам успяха да свържат двете страни на уравнението в своя живот: самотата, мизерията, ограничените жизнени перспективи и семейните крушения досега бяха тяхна лична мълчалива драма. Покрай протестите те проумяха социологическата закономерност, че цялата тази лична и семейна несигурност е проекция на завладяната държава, липсата на законност и ширеща се корупция по всички етажи на обществото. И затова днес са толкова гневни и изпълнени с решимост да си върнат държавата.
Всъщност днес не разполагаме с надеждна и представителна актуална социологическа информация за портрета на българските джен-зита, които сякаш изведнъж съзряха, т.е. добиха своя публичен образ буквално за броени дни. Затова просто ще цитирам няколко мнения на младежи, взели участие в последните протести:
Мартин Атанасов, създателят на Черна писта и едно от лицата на протеста: Тази енергия не трябва да спира, необходима е цялостна промяна на политическия модел, което води до оставане и бъдеще в България за нас, младите.[…] Сложно е да го обясним как, но политиката стана вайръл заради социалните мрежи и всичките тези неща…
Георги Петков, студент по политология, създател на инициатива „Стоп“ за повече гласност по проблемите на младежта: Всъщност тези протести са завършека на една война от много години насам. Ние от 2013 протестираме за едно и също нещо. […] Искрено се надявам, че този път първо, няма да заглъхне, няма да чакаме толкова [дълго] нещо да се промени… и второ, че политическият елит ще види това недоволство и ако не да се примири с народа, да се възползва от него…Основното нещо, към което трябва да сe ходи, е подмяна на политическия елит.
(От подкаста на Първан Симеонов „Въпрос на мяра“ – Разумни млади гласове на протеста – YouTube)
Георги: Омръзна ни от цирковете на Пеевски, да ни правят на луди…
Ивана Рогожарова: Днес дойдох, защото подкрепям машинното гласуване, премахване на охраната на Шиши и Бойко, и също така реформа в съдебната система.
Анонимен: Разговорът е дълъг, просто искам да се смени системата…
Владислав Петков: Тази наглост пак да се опитат да внесат бюджета. И въпреки че са в оставка, тези управници продължават да имат повече охрана от нашия президент, която излиза от нашия джоб – това не е нормално.
Полина Попова: Искаме промяна в изборния кодекс и връщане на гласуването с машини.
Ремизе Куртева: И честно казано, надявам се все повече хора да излязат да гласуват.
(От Интервюта на Свободна Европа с протестиращи на 18 декември – https://www.youtube.com/shorts/6-S47i8ZepA)
Джем Юмеров: Мен в никакъв случай не може да ме представлява Делян Пеевски, но не защото е етнически турчин. Мен не може да ме представлява и Хамид Хамид, нито и Байрам Байрам, просто защото ние сме от различни вселени. Нека обществото да не смята, че образът на етническия турчин е Барам Байрам. (https://www.youtube.com/shorts/sx2-zu918bI)
Представител на ромите: Трийсет години наблюдавам как Бойко Борисов и Делян Пеевски купуват ромската общност. Но купена любов се нарича проституция. Днес ние всички заедно като едно ще кажем „Не на прасетата!“ […] Днес получавам най-голямото възмездие в живота си, защото 30 години моите родители Делян Пеевски и Борисов ги купуват като домати на пазара. И си казвах като малък „Може би това е нормално!“ На всичките избори човек ни купуваше. И в махалите е хаос. Защото тези хора държат хората бедни, за да може да ги купуват. Но ромската общност се събуди и каза „ОСТАВКА!“ (https://www.youtube.com/shorts/d-aJGWfVY4U)
Чуваме различни гласове с различна възраст, статус и етническа принадлежност. Като че ли протестът изтри тези разлики. И виждаме динамика в протестните искания, моментално резониращи на политическите промени. Тук няма как да не отчетем изключително мобилизиращата роля на ПП-ДБ и лично на Асен Василев, който не се отказа нито за миг да сигнализира обществото за мините, заложени в бюджета на 2026 г. и по най-достъпен начин да разтълкува какви възможности за злоупотреби крие този бюджет; да направи пределно ясно по какъв начин управляващите се канят да крадат пари от нашия джоб с увеличаване на социалноосигурителните вноски и да ударят тъкмо средната класа с данък дивидент. А чрез главоломно растящите заеми – да превърнат в заложници поколения българи занапред. Затова негови реплики от парламента се поеха като ехо на улицата и се превърнаха в модерни хитове – Кой разпореди това безобразие?
Тази яснота, която обществото като цяло постигна благодарение на системната медийна кампания на ПП-ДБ, както и на неуморните усилия на Веселин Дремджиев в неговото вече култово предаване „Денят“ имаха мобилизиращ протеста характер.
И последно, огромно е значението на Европейския съюз, който постепенно налага общи правила в областите, критични за нормалното функциониране на европейските общества. В началото на декември например Европейският Парламент постигна споразумение относно Първите общоевропейскиправила в наказателното право за борба с корупцията. Няма съмнение, кръгът около Пеевски-Борисов все повече се затяга – отвътре и отвън.
Всички тези външни и вътрешни фактори, взети заедно, съдействат българинът да излезе от фазата на отчаянието и пълната безизходица, до което беше стигнал в условията на демократичния канибализъм на Борисов. През 2019 г. академик Петър Иванов тъжно обобщава: „България е абсолютен световен шампион по протестни самозапалвания! Ние сме на първо място в света по самоубийства, на първо място в света по смъртност и на първо място в света по намаляване и изчезване на населението.“
Днес българите вече осъзнахме, че благодарение на поколението Z в страната се е родило критичното мнозинство, готово да отстоява правото да живеем в Европа. И всички следващи от това права. Страховито е, когато се сбъдват надеждите на един народ – колко емоции, радост, облекчение, какво възвисяване. Празник! Но още по-страховито е, когато надеждите се превърнат в планове, с които да предвидиш своето бъдеще. И да знаеш кой за какво отговаря. И да можеш винаги във всеки момент да потърсиш отчет. Защото както твърди един от бащите на Американската демокрация, Абрахам Линкълн, най-добрият начин да предвидиш своето бъдеще е като го създадеш.
Използвани източници:
Атанасов, Мартин (2025) Създателят на Черна писта: Демокрацията не се защитава само на площада. 24 часа, 08.12.2025, достъпно на: https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/21867378 [22.12.2025]
Иванов, Петър (2019) Самозапалванията при управлението на Герб вече са над 60. Dunav Most, 14.02.2019, достъпно на: https://www.dunavmost.com/novini/samozapalvaniyata-pri-upravlenieto-na-gerb-veche-sa-nad-60#google_vignette [22.12.2025]
Минков, Васил (2025) Да дадеш втори шанс на България, Капитал, 1 август 2025, достъпно на: https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/ikonomika/2025/08/01/4813538_da_dadesh_vtori_shans_na_bulgariia/ [22.12.2025]
Попиванов, Борис, Първан Симеонов, Стефан Георгиев, Лилия Еленкова, Яница Петкова, Юлиана Гальова (2024) Изследване на младежта. България. Оптимизъм за личността, песимизъм за обществото: Българската младеж във времена на несигурност. Friedrich Ebert Stiftung. достъпно на: https://library.fes.de/pdf-files/bueros/sofia/21632.pdf [22.12.2025]
Трад, Руслан (2025) Протестите на поколението Z: глобална трансформация през 2025 г. Капитал, 19.12.2025, достъпно на: https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2025/12/19/4858863_protestite_na_pokolenieto_z_globalna_transformaciia/ [22.12.2025]
Eurofound (2025), Living and working in Europe 2024, Publications Office of the European Union, Luxembourg.
Hristova, Svetlana. (2018) Public space in a global world: after the spectacle, in: Hristova, S. and Czepczińsky, M. (eds.) Public Space: Between Re-imagination and Occupation. Routledge: London and New York, pp 31-49.
