В нюйоркската галерия „Шулберг“ открили изложба на невидими картини. Младата американска художничка Лана Нюсторм, първият художник в света, който създава невидимо „изкуство“, поканила ценители в празните зали на галерията да се наслаждават на нейното творчество. „Фактът, вика Лана, че не можете да видите една творба, не означава, че не съм работила часове наред над създаването й. Изкуството е въпрос на въображение, моята идея е публиката да си взаимодейства с него.“
На снимките от изложбата видях едни хора, които стоят пред празните стени, застанали в пози, наподобяващи „Мислителят” на Роден, подпират си брадичките и вероятно цъкат с разбиране… И си въздействат с изкуството, което не виждат.
Идиоти! Пълни идиоти! Няма друга дума за хора, които стоят в симулиран размисъл пред бяла стена. Психиатрична клиника. И най-парадоксалното е, че много от тях стоят точно от страх, да не ги помислят за идиоти, за невежи в изкуството…
В крайна сметка, нищо ново за тези, които са чели приказки като малки. И по специално „Новите дрехи на царя”. Всъщност, дори и да не сте чели приказки, или пък вече да сте ги забравили, тази изложба пак трябва да ви е позната. Нима едни тукашни „художници” не ни продават вече 25 години невидимото си политическо изкуство?! И хиляди от нас, понякога и милиони, вървят след тях и цъкат в захлас пред това, което не виждат. И плащат със съвсем реални левове, за да гледат нещо, което не се вижда. Защото изкуството, както казва Лана, е въпрос на въображение. В една картина човек може да види всичко, особено пък, ако няма картина. Като черната котка в тъмната стая…
Мога да ви разкажа за много картини, които съм си въобразил през годините. Мога да ви разкажа и за картини от старите майстори, преди 1989 г., но те бяха скучни, еднообразни, главно черно-бели, рисувани по един и същ канон и шаблон. Реалното невидимо изкуство разцъфтя по-късно. Появиха се различни школи, добавиха се цветове… Първо червено, после и синьо. После синьото свърши. „Когато ми свърши синьото, слагам червено.” (Пикасо) После жълто, зелено… Някои от тези школи ни оставиха шедьоври… Като например картината „800 дни” на един гастролиращ художник. „Реституция и Приватизация”, „Защото сме социалисти”, „Юнакът и триглавата ламя”… Много вече съм и забравил… Но всички те бяха плод на взаимодействието ни с невидимото изкуство. При невидимото изкуство значение има само публиката и нейното въображение. Публиката създава картината. Картината сама по себе си не съществува, тя е само в главите на публиката.
Агентът на Лана казва, че тя може да се превърне в най-влиятелния художник на нашето време: „Когато тя описва това, което не можем да видим, вие започвате да разбирате защо всяко едно от нейните невидими произведения може да донесе един милион долара“.
При това в напълно видими и осезаеми долари.
При видимото изкуство и недостатъците са видими. Невидимото изкуство е съвършено. Или поне толкова съвършено, колкото съответната фантазия.
И ако някой посмее да каже, че „царят е гол”, че тези картини, които се разказват, реално не съществуват, ако откаже, не дай, Боже, да участва в тази масова шизофрения, върху него ще се нахвърлят множество изкуствоведи, сред тях и цивилни, които ще го обвинят във всички граждански и политически грехове.
Но да излезем вече от метафората на невидимото изкуство. По-точно да си въобразим, че излизаме, защото реално е невъзможно да излезем. Дори когато отказваме да участваме, ние участваме. Дори нашият явен бунт укрепва системата…
(От статия, писана през 2015г. за в. Ретро)
