Позицията на Меркел не предизвиква изненада. Тя бе главната политическа фигура – заедно с няколко поредни президенти на Франция – която осигури и последователно проведе пораженската политика на обединена Европа спрямо Русия, Путин и неговите амбиции за геополитически реванш срещу Стария континент. Каквито и да са били мотивите на Меркел да води тази политика, нейните очертания ся ясни и категорични. НА ВСЯКА ЦЕНА да се осигури приоритетно партньорство между Европа (Германия) и Русия с една основна цел – стопанска и политическа симбиоза, при която Европа (Германия) осигурява на Кремъл водещите технологии за модернизация на Русия, а Москва осигурява енергосуровините за икономическото развитие на Европа. В тази стратегия не би имало нищо лошо, ако двете страни поддържаха равноправни отношения на балансирана власт и влияние една спрямо друга. За съжаление, реалността бе съвършено различна – приоритетните отношения доведоха до пълна безпомощност на Европа (Германия) спрямо стратегията на Кремъл за геополитически реванш в епохата след рухването на Съветския съюз. Путин използва странната мекота и отстъпчивост на Берлин, Париж и Брюксел през първите две десетилетия на нашия век за да разгърне агресивна стратегия за подчинение на Европа – чрез шантаж през енергиен монопол (особено в източна Европа), чрез масирана пропагандно-оперативна – хибридна – война срещу Европа, срещу нейните ценности, институции и политики, чрез овладяване на (източно)европейски публични институции за целите на системна корупция по върховете на властта в полза на руските стратегически интереси.
Политиката на Меркел спрямо Москва бе своеобразно продължение на една германска имперска политика спрямо Русия, провеждана в продължение на столетия. Основната жертва на тази политика са страните от централна Европа – Полша, Чехия, Словакия, Балтика… Подялбата на централна и източна Европа бе дълбокото съдържание на отношенията между Хабсбургите, Прусия и Русия и тяхна основна жертва бе Полша. (На юг към трите империи трябва да прибавим и Османците като съперници за контрол върху Изтока на Европа.) В Берлин, разбира се, биха се възмутили от подобна аналогия, но ние нямаме ангажимент да респектираме чието и да било лицемерие… Меркел се възмущава, че Полша и Балтика са й попречили да продължи успешно да продава – да подарява – източна Европа на Путин в името на приоритетните германо-руски отношения. От своя страна, във Варшава, Талин, Рига и Вилнюс добре познават собствената си история и не пожелаха за пореден път да тръгнат като овце на заколение в полза на германо-руската дружба. За това става въпрос – Меркел жали за пропуснатата възможност за пореден път през 2021 г. да удовлетвори людоедския апетит на Кремъл за сметка на пренебрежимите интереси на Полша, Украйна и Балтика.
Нека тук припомним, че ласкавите отношения между Меркел и Путин (понякога се помрачаваха от появата в стаята на едър доберман…) засягаха не само Полша и Балтика, но цяла източна Европа. Моделът за партньорство на всяка цена между Европа (Германия) и Кремъл създаде основите на посткомунистическия олигархичен модел, който и до днес управлява съдбините на Балканите, на Унгария, на Словакия… От една страна, България вече бе член на НАТО и ЕС, но от друга, в дълбоките етажи на българската стопанска и политическа действителност удобно се настаниха ключовите интереси на руската държава, на нейните спецслужби (те не са си тръгвали след 1944-та) и на руската корпоративна – енерийна и финансова инфраструктура. В София управляваха приятели на Меркел, които правиха същото, каквото правеше и тя – говореха за европейски ценности и послушно изпълняваха капризите на Путин, подчиняваха се на неговия произвол. Когато управляващите от София отиваха в Брюксел за да гласуват това, което искаше Меркел, европейските чиновници ласкаво им се караха за високата корупция и всички други безобразия на властта, даже пишеха дълбокомъдрени доклади (Cooperation and verification mechanism). Това беше едно конструктивно лицемерие, от което спечелихме всички – българите позабогатяха от еврофондовете, тези които ги управляват забогатяха мръсно много (и от Изток, и от Запад), а Путин получи от България всичко, което поиска – както получи всичко, което поиска и от Европа (Германия). Само лошите Полша и Балтика ръмжаха по малко…
Меркел и Саркози блокираха през 2008 г. в Букурещ предоставянето на МАР – план за действие за членство на Украйна и Грузия в НАТО, с което дадоха карт бланш на Путин да открие сезона на мръсните войни на Москва срещу страните от постсъветското пространство. Слава Богу, Меркел не бе на власт през 1997 и 2004 г., за да попречи на членството в НАТО на страните от източна Европа! След нахлуването на Путин в Крим и Донбас, Меркел и Франсоа Оланд режисираха „Минските споразумения”, които на практика трябваше да осигурят легитимност на кремълската инвазия. Каква беше основната цел на Минск-1 и Минск-2? Да се осигури конституционна автономия на Луганската и на Донецката сепаратистки републики, за да могат техните криминални елити по заповед от Москва да блокират всеки законов и политически акт на институциите в Киев, който би могъл да реализира независимост на Украйна в разрез с имперските интереси на Кремъл. Ето такъв „мир” осигуриха Меркел и Оланд на Украйна – страна-жертва на агресия. Ако Меркел бе останала на власт до февруари 2022 г., то без съмнение, тя щеше да организира Минск-3, 4, 5… Украйна щеше да бъде притискана да се раздели с всичко това, което може да служи за основа на нейната национална независимост. Полша и Балтика пречат на щастливото партньорство на Меркел с Путин. Украйна също пречи… Слава Богу, все пак Меркел се раздели с властта в Германия през 2021 г. Руската агресия от февруари 2022 г. позволи на следмеркелианска Европа да се събуди от дълбокия сън на страха, унижението и лицемерието пред кремълската арогантност. Но наследството на Меркел все още не се е оттеглило в историческия музей. Метастазите на „дружбата на всяка цена” с Путин набъбват в Будапеща, в Братислава, те прекосиха океана и станаха част от новата консервативна вълна, изразявана от хора като Тъкър Карлсън, Миършаймър … списъкът може да бъде продължен.
През втората половина на 18 век Полша бе поделена между Русия, Прусия и Хабсбургите – в три кръга на подялба. Балтика е поле на съперничество между Петербург и Берлин в продължение на столетия. Чехи, словаци, българи, сърби, хървати бяха късани на парчета и присвоявани по волята на „великите сили” чак до 1989 г., а в определена степен – и след това. Време е източна Европа да намери своето стратегическо единство като единствена възможност за еманципация от произвола и лицемерието на своите дълговековни имперски господари. Вълкът козината си мени, но нравът – не. Европа еволюира до неузнаваемост в резултат на понесените поражения от двете катастрофи на 20 век. Резултат на тази еволюция е самото съществуване на Европейския съюз. Но старите имперски инстинкти стоят в дълбокия контекст и се проявяват понякога през външно парадоксални форми на официалната политика. Каквато и да е била мотивацията на Меркел да превръща Европа в беззъба прислужница на агресивните амбиции на Кремъл, нейното политическо наследство трябва да бъде ясно дефинирано и отречено като модел на официална политика, ако искаме Европа да има достойнство, респект и перспектива за оцеляване като значима световна сила през бурните води на епохата, в която живеем.
