Евростат публикува предварителни данни за БВП на глава от населението, изчислен по стандарти на покупателна способност. Оценката за България показва, че показателят на страната се е увеличил с около 2 процентни пункта за последната година и достига 68% от средното за ЕС-27 (вж. графиката). Също така, в някои публикации в социалните мрежи се изразява нескрита радост, че сме се изравнили с Гърция (аз бих казал, че по-скоро Гърция се изравни с нас, но да не изпадаме в дребнави подробности).
Дотук добре, растем и се развиваме. Ставаме все повече като другите европейски държави, колкото и някои второразрядни актьори, по съвместителство политици, да не осъзнават какво всъщност казват по темата.
Мисълта ми обаче не е за миналото и отчетените данни, а за това, което предстои. Ще продължи ли България по същия начин и в бъдеще, за да достигне първо средната за ЕС стойност, а после и да я надхвърли?
През последните десетина години в специализираната икономическа литература (например Agenor and Canuto, 2012, Eichengreen, Park and Shin, 2013 или Yi, 2021) се обръща значително внимание на т.нар. капан на средните доходи (на англ. middle-income trap – понятие, въведено от Световната банка още през 2007 г.).
За какво всъщност става въпрос?
Това е ситуация, при която дадена държава успява да се развие и, тръгвайки от ниски доходи, да постигне средни (за света) доходи. След това обаче растежът на нейния БВП започва да се забавя и в крайна сметка, въпреки голямото си желание, тя не успява да „скочи“ в групата на страните с високи доходи. Така се оказва „заклещена“ в групата държави със средни доходи и си остава там с десетилетия. Като основна причина често се посочва нарастването на заплатите, което води до загуба на разходна конкурентоспособност. Междувременно държавата е трябвало да изгради съответната база за иновации и изобретения, да създаде необходимия човешки капитал (чрез образование!) и да осигури необходимото качество на институциите (разбирай законодателна база и нейното правоприлагане, а също и гаранции за собствеността), но не го е направила. Вследствие на това, тя няма средствата да се съревновава с държавите от групата с високи доходи.
Какви са решенията?
Реформиране на образователните системи, без компромиси за звената, в които качеството или липсва, или се имитира. Ясно е, че синдикати, съвети на ректори (вж. статии от вчера) и пр. ще протестират и обжалват – техният интерес е малко вероятно да съвпада с интересите на държавата и обществото, предвид най-най-новата ни история.
Рязко увеличаване на инвестициите в качествено образование и наука – не само в СТЕМ специалностите, социалните науки например имат крещяща нужда от качество (справка – медийните дискусии по важни икономически, социални и пр. теми; спрял съм отдавна да ги слушам изобщо)
Дефиниране и прилагане на ясен набор от политики за постепенно насочване на икономиката към по-високопроизводителни дейности. (Няма хора? В държавната администрация например има един почти бездействащ резерв, който би могъл да бъде доста по-производителен в частния сектор.)
Възможно ли е излизането от капана на средните доходи?
Да, без всякакви съмнения, историята го показва. Примери за това са държави като Южна Корея, Тайван, Сингапур, Хонг Конг, Чили… ОК, те са далеч географски, но ето – Полша и Чехия са много близки до нас примери. Първата е на нивото на Португалия през 2025 г., а втората е на това на Испания. После нека пак да питат недоразбралите защо Европа се ориентира към „движение на две скорости“, а ние сме при „бавните“, докато държави като Полша са при „бързите“.
