Национална коалиция на нормалността и какво да очакваме
Еуфорията на протеста донесе еуфорични реакции и дори още по-еуфорични заглавия. Нека на следващия ден да се опитаме да отчетем какво се случи (случва) и какво да очакваме в следващите седмици и месеци по отношение на най-значимия социален конфликт у нас, който има множество различни интерпретации, но една общовалидна – тази на нормалността срещу социалната девиантност.
Бих започнал с това, че и този протест е ценностно базиран и е политически протест, защото поставя определени политически искания. Не смятам, че това е протест на симпатизантите на ПП-ДБ и подкрепилите ги (протестите) други формации, работодатели и т.н., а протест със значително по-широка социална основа.
Колкото и да се опитваме да операционализираме общественото недоволство дали като искане за съдебна реформа или за независими институции, реални антикорупционни действия или като по-абстрактната справедливост, най-широката и общо споделена основа на протеста бих определил като ясна и категорична проява на националната гражданска коалиция на нормалността. Тази коалиция не е новосформирана. Тя винаги е била тук и сегашните ѝ реакционни проявления са естествен рефлекс на обществения имунитет срещу арогантността в налагането на неприсъщи за тази нормалност новоправила.
Анализът на натрупването на критичната маса осъзната и самоорганизираща се гражданственост е важен. Какво предизвика това? Комплексната причина е, че политическите действия на тандема Пеевски-Борисов, от последните 6 месеца, започнаха да описват траекторията на стремително спускане по спиралата на несвободата. Изключвайки факторите отпреди този период, налице е достатъчно дълъг списък, включващ поне следните: свръховластяване на контролни органи; политически мотивирани обвинения на прокуратурата; постоянни реверанси към репресивния апарат на държавата; проекто-бюджетът с всички негови порочни идеи за притискане на бизнеса и път към свръх задлъжнялост и т.н. Но най-вече опитите за изключване на възможността на опозицията да участва в нормалния парламентарен процес и поведението на представителите на ДПС Ново начало в зала и в кулоарите бяха конкретните поводи, които доведоха до най-мащабните протести в страната от 35 години.
И ако трябва да бъдат правени паралели, оставяйки настрана количествените измерения, то сегашните протести са качествено различни от тези от 1997 и близки, но различаващи се от тези от 2013 и 2020. Вълната от 1996-1997 беше поставена върху силна социална основа в ситуация на тежка икономическа, политическа и конституционна криза. През 2013 и 2020 имахме протестите срещу корупцията и превземането на държавата – и двата без икономическа криза, и двата ценностно базирани, вторият с известен социален аспект. Такъв е и сегашният, но в различна ситуация. Съществената разлика от 2020 и днешната вълна е в осъзнаването, че не става въпрос само за корупция, нито само за данъци, регулатори и т.н., а в това, че е застрашена основната ценност на демокрацията – свободата. И не случайно на първи декември на площада, освен обичайните скандирания за „оставка“, ясно се чуваше „сво-бо-да“. Искане, което е качественото сходство между протестите през 1990 и 2025 – борбата за същината на демокрацията.
Какво означава това за обществото ни? Възможност за рестартиране на най-важната и недовършена част от прехода – България да се превърне в устойчива и работеща демокрация. По много показатели, позициониращи ни сред функциониращите европейски демокрации, страната ни може да бележи успехи, но базисната задача за справедливост носена на раменете на независимите институции все още остава постоянно изплъзващата се цел за поколения наред. Да отбележим и важния социо-културен аспект. Вчерашният протест поставя обществото ни редом до тези на развитите европейски страни най-вече по начина, по който в този момент реагира на натиска на популистката вълна, която застрашава приеманите доскоро за най-устойчиви демократични системи.
Какво да очакваме и за какво да внимаваме
На първо място трябва да имаме отговора на въпроса дали първи декември е пикът или една от точките на възходяща тенденция на масова политическа ангажираност за нормализиране на страната. При продължаващ обществен и политически натиск, статуквото неизбежно, а и вече го прави, ще премине към ответни действия. Като статукво си позволявам да определя онези политико-административно-икономическо-корупционни кръгове, които полагат системни и целенасочени усилия да спрат България по пътя към превръщането ѝ в демокрация на основата на върховенство на правото.
И така, ако това е началото, а то вероятно е така, ще видим нови политически сътресения както и опити на управляващата коалиция да насочи страната към задълбочаваща се не само политическа, но и парламентарна, а защо не и конституционна криза. Целта би била изпадане в управленски и административен хаос, който да доведе отново до масова фрустрация от политическата класа и насочването на натоварените с очаквания обществени нагласи в канавката на „всички са маскари“. От опит знаем, че можем да очакваме къси спринтове за бързи конституционни промени, но и маратонски дистанции на концептуално цялостни проекти за нова конституционна уредба. Най-дръзките могат и да обмислят организирането на олимпиадата ВНС.
Тактиката на кръговата отбрана. Повелята ще бъде да се дава отпор от всеки от сегментите във всички посоки, за да се запази най-ценното в ядрото на кръга. Отстъпления ще се допускат само на оперативно-тактическо ниво, каквото виждаме с бюджета и евентуално смени на министерски постове. Отстъпление и компромиси по ядрото на модела, изразяващи се в системните проблеми на правораздавателната система, неработещи регулатори и превзети институции няма да бъдат правени в знак на добра воля.
Успоредно с това вече има ответни атаки, чиято основна линия са опитите протестът да бъде пакетиран като насилствен и недемократичен, с което да се компрометира колективното усилие на различни поколения българи и да се разделя обществото. Първото действие от тази контраатака започна около десет вечерта на първи декември с ескалацията на напрежението и познатия, но все още озадачаващ синхрон между полиция и екстремистките елементи от агитките.
Но най-важна и стратегическа линия е дългосрочното овладяване на обществената енергия за промяна. Тук отново можем да очакваме привидно фрагментиране на статуквото и опити за колаборационни предложения на някои негови части към потенциалните политически изразители на гражданското реформаторско мнозинство. За едни позитивният, а за други негативен опит, може да се върне като начин да се повтори токсичната прегръдка на „сглобката“.
Вероятно отново ще бъдат използвани „големите“ наративни топоси като „политически разум“, „политически диалог“, „национална отговорност“ и др. в опит да се принуди опозицията и недоволните граждани да седнат на преговорна маса зад закрити врати. Публичният дебат ще бъде тласкан към дъното на разлома изток-запад за да бъде закотвен там и да не „прескача“ в естественото си антикорупционно русло. И това ще бъде направено без видими притеснения, че сваляш знамето на Украйна пред делегация от изтока, справка централата на ГЕРБ. Или пък, че фактически късаш снимката си със Зеленски, докато заявяваш, че подкрепяш план, в който жертвата е поставена на колене от държавата-лидер на свободния свят.
Разбира се остава последната възможност, която е червеното ядрено копче, може би най-тежкото от всички оръжия. То е подмяната на надеждите на обществото с нов продукт на политическото ни инженерство, който да бъде предложен като следващия спасител на българския народ. През годините имахме много спасители с нисък и среден обхват или, ако щете, личен рейтинг (вкл. Костадин Костадинов), които е излишно да изброявам поименно и само трима с наистина много широк или висок такъв – Симеон Сакскобурготски – спасил ни от Иван Костов, приватизацията и разграбването на държавата, Бойко Борисов – спасил ни от Сергей Станишев, комунистите и тройната коалиция и Слави Трифонов – спасил ни от Бойко Борисов, корупцията и модела ГЕРБ.
Тази опция е перлата в короната на висшия пилотаж на която и да била видима (или недотам видима) политическа стратегия за оцеляване. Проблем номер едно е, че колективната травма от действията на третия спасител и неговия електорален и морален банкрут, много по-скоропостижен от този на лидера на НДСВ, е жива в масовото съзнание. Това прави много трудно лансирането на нов такъв. Проблем номер две – скамейката с кандидати е празна. Не е като да няма активно работещи на терен, но на тях им трябват още поне осем-десет години, за да позаякнат, да се докажат, но и това не е никак сигурно. Затова на близкия хоризонт отсъства фигура със значителен публичен капитал, която да може да бъде спусната по бързата писта.
Това поставя ситуацията още по-близо до нова екзистенциална заплаха само 5 години след 2020. Въпросът е дали няма да бъде търсен план Б, при който да бъде наложена фигура, която да бъде поне донякъде контролируема от Пеевски и Борисов. Стъпка, която може да се окаже последният шанс преди тежко електорално и властово отстъпление. Затова нека да се опитаме да преговорим какви са знаците, по които можем да разпознаем следващия кандидат-спасител, който, в една или друга степен, може бъде подчинен на волята на статуквото. За така общо формулираната цел е достатъчно чисто дедуктивно да изходим от досегашните примери.
На първо място имаме специфичен момент на поява и той е точно тази екзистенциална заплаха за модела ГЕРБ-ДПС НН, който днес е олицетворението на статуквото. Такава ситуация имаше през 2001 поради управлението на кабинета Костов и риска от нови 4 години на ускорени обществени и институционални реформи, 2009-та поради риска от връщане на реформаторско мнозинство на власт, 2020 поради опасността общественото недоволство да помете модела Борисов. По редица обективни признаци – такава е и днешната. Рискът е идентичен на този от 2020, въпреки че, както вече споделих, сегашните протести изглеждат най-близо до ключовите характеристики на тези от зората на демокрацията.
Следващо в списъка е лидерският тип партия. Личността на вожда е точката на концентрация на публичното внимание, като лидерът се представя като борец за справедливост. Силно изразен популистки уклон в поведението, допълнен със специфичното „уедряване“ на изказа за сметка на проблемно ориентираното и последователно политическо говорене. Ще чуваме изказвания от името на целокупния народ, общественият интерес ще бъде тълкуван еднозначно. Флуидността на обществения и политическия дебат отново ще бъдат изместени от едноличната лидерска воля и решимост. Популярните и лесни, но нереалистични политически действия, ще изтласкат конкретните, но комплексни отговори и решения на предизвикателствата на деня.
Може би най-показателният и трудно отличим от трите е дефицитът на автономност при вземане на решения. Игрите на скрити зависимости са един от най-разрушителните явления за нормалното функциониране на държавния конструкт и легитимността на всяко управление. Именно това е задкулисието, а не непубличното взимане на решения в едно управление, както мнозина се опитват да наложат като теза пред аудиторията. Налице ли са основателни съмнения за зависимости или дори само „слабости“ и „пробиви“, които могат да бъдат капитализирани като зависимост, то рискът обществото да се срещне лице в лице със следващия „спасител“ на статуквото е много висок.
В този контекст е важно да бъде осъзната целокупната ни историческа отговорност, на всички български граждани, очевидно изправени на кръстопът. Грешен избор днес, или в рамките на следващата година, почти сигурно би означавал още един празен петгодишен цикъл за държавата и обществото ни в стремежа ни към нормализация.
