Статия на Стойко Тонев от 1983 г.
Априлското въстание 1876 година е възлов момент в българската история – назад са вековете на бавно икономическо и социално развитие, напред – стихията на новото време. Като научен въпрос Априлското въстание е получило своя отговор от нашата историческа наука. Така че във фактологичен план настоящата работа няма никакви претенции. Нейната цел е на базата на известните факти да се направи една по-цялостна характеристика на дейността на Бенковски по време на Априлското въстание, да се разкрият неговите изключителни способности като пропагандист и агитатор, които са една от най-важните причини за размаха на въстанието в IV-ти революционен окръг.
Преди да премина към същността на темата, бих искал да направя няколко уговорки и уточнения. Първата се отнася до начина на подбор и интерпретация на фактологичния материал. Фактите по отношение на Бенковски традиционно се делят на две групи. Едната чертае кръга на положителните му, а другата на отрицателните му личностни характеристики. Но това деление на положителни и отрицателни страни е следствие на липсата на разграничение между личност в ежедневието и историческа личност, между човек и политически водач. Действия и постъпки на Бенковски, които традиционно носят отрицателна емоционална натовареност, могат да се изтълкуват като положителни. Това не е стремеж да се апологизира. Това, което дава право за такова тълкуване, е марксисткото схващане за политиката като относително самостоятелна област на обществения живот, която има свои специфични закономерности. Още Макиавели поставя въпроса за разликата между морала на политиката и ежедневния морал. По повод на това Маркс пише: „Започвайки с Макиавели…, теоретическото разглеждане на политиката е освободено от морала и по същество бил издигнат постулатът за самостоятелна трактовка на политиката.“ ( 1, с. 307)
И когато подходим към Бенковски като към политически водач, когато разглеждаме чертите на неговия характер през призмата на политическата ситуация, тогава те стават параметри на времето, в което той е живял и работил, и няма нищо чудно в това, че тогава могат да бъдат оценени и положително. Ние съзнателно трябва да се откъснем от връзките между копривщенския калфа Г. Хлътев и революционера Бенковски. Личността и характерът на Г. Хлътев имат смисъл за въстанието само дотолкова, доколкото са се превърнали в черти на политическия водач; всичко останало е неправомерно. Всяка епоха ражда своите творци. Те са такива, каквито са били нужни за момента, а не такива, каквито на нас би ни се искало да са били.
Бенковски постъпва правилно за дадения момент. Той е революционер, неговата цел е да вдигне народа на въстание. Времето за вишегласие е отминало. Гюргевският революционен комитет е взел решение за въстание и оттук нататък няма място за мъдруване. В политиката дискусиите са само до момента, в който се вземе решение. От тук нататък има и трябва да има само воля за неговото осъществяване. Взетите решения в политиката не се обсъждат, а се изпълняват. Във всяка революция и във всяко въстание има нужда от повишено единство на волята, има нужда от здраво ръководство, което да го осъществи. В революцията няма място за игра на демократизъм. Твърде често изпълняването на едно погрешно решение се оказва по-полезно от изчакването и търсенето на верния път. Какво щеше да ни остави историята, ако на Оборище Бенковски не беше удържал победа за пълномощното, ако след получаването на Кървавото писмо от Копривщица беше събрал панагюрските революционери и ги беше попитал дали да обявят въстанието, или да изчакат? В Априлското въстание Бенковски е революционер, политически водач, и ние трябва да го разглеждаме само като такъв.
Друга уговорка, която бих искал да направя, се отнася до паралелното използване в работата на термините „пропаганда“ и „агитация“. Днес в теоретическо и практическо отношение пропагандата и агитацията са дефинирани и разграничени като относително самостоятелни дейности в границите на един цялостен процес – пътя на идеологията от теорията до практиката. За Бенковски проблемът не стои така. Всъщност за него той изобщо не стои в теоретическо отношение. За него той носи само практически смисъл – успешната подготовка и обявяване на въстанието. В един и същ момент, пред една и съща аудитория, той е и пропагандатор, и агитатор, и има на разположение само едно средство за въздействие – своето огнено слово. При него пропагандата не е наука, а интуиция, затова не е възможно да се прокара цялостно разграничителната линия между тези две относително самостойни дейности при Бенковски Това е възможно само в отделни моменти и само за отделни негови действия и изказвания. Но точно тук е силата на неговата пропаганда и агитация, в тяхната цялост и неразчленимост. Бързата, ежеминутната смяна на пропагандата с агитация и обратно дава възможност на Бенковски да владее безусловно своята разнородна аудитория – учени и неграмотни, селяни и търговци, стари и млади.
Когато говорим за пропаганда, винаги трябва да имаме предвид за каква пропаганда става дума, т.е. за пропагандата на каква идеология. Характерът и съдържанието на идеологията определят характера, съдържанието, методите и средствата на пропагандата. В този смисъл анализът на пропагандната и агитационната дейност трябва да се предхожда от анализ на системата идеи, които те трябва да от абстракции на мисълта в подтик и ръководство за практическо действие. Тук нямам възможност да се спирам подробно на идеологията на гюргевските дейци, а ще отбележа само най-същественото с оглед на интересуващия ни въпрос.
Гюргевският революционен комитет е „приемник и продължител на БРЦК, автор и изпълнител на една от най-големите национални революционни задачи“(10, с.223). Гюргевските апостоли са естествени приемници на схващанията на цялото революционно демократично течение в българската национална революция, на идеологията на Раковски, Левски, Ботев. Основната идея на Гюргевския централен комитет е необходимостта от незабавно всенародно въстание. По този въпрос събраните в Гюргево дейци са единодушни. Те отлично са преценили политическата ситуация и са се насочили към организиране на въстание вътре в страната. Това въстание не се поставя в пряка зависимост нито от действията на Сърбия и Черна гора срещу Турция, нито от войната на Русия. То трябва да се организира като самостоятелна акция на българския народ, независимо от външни сили. Целта е освобождението на България, но освобождението не като пряко следствие от въстанието. Въстанието има повече пропаганден смисъл – т.е. да се демонстрира пред света едно пробудено национално съзнание, което е крайно време вече да се еманципира политически. Те не могат и не разчитат на военна победа над Османската империя. Самото освобождение в момента може да дойде само отвън. За едно победоносно въстание са необходими армия, могъща и добре въоръжена, продължителна dreподготовка, обучено военно командване. Българското въстание няма нищо от тези предварителни условия. Тогава? Единственият изход е да се провокира намесата на Великите сили.
Съществен елемент при разглеждането на пропагандната дейност на Бенковски е открояването на неговите идеи при организирането на пропагандната и агитационната кампания от общите постановки, приети на заседанията на Гюргевския революционен комитет. Но тази задача е изключително трудна, защото, от една страна, няма запазени документи от заседанията на ГРК, а, от друга, между гюргевските апостоли и нас стои цял век, със своите конфликти във всеки един момент, през призмата на които действителните събития придобиват причудливи и нерядко неверни форми. До нас са стигнали само отделни откъси от техни изказвания, предадени от свидетели на този исторически момент, понякога писани с години по-късно, в друго време. А спомените „най-често се плъзгат по линията на несъщественото и личното“ (4, с. 138). Затова днес е трудно да се определи къде точно свършват агитационните прийоми, предвидени още отвъд Дунава, и къде започва пропагандната находчивост на отделни апостоли и техните местни помощници в Българско.
ПСИХОЛОГИЯ НА ВЪСТАНИЧЕСКАТА МАСА
Пропагандата като процес на завладяване на масите от идеологията е процес на завладяване на тяхната психика. Затова въпросът за психиката на въстаническата маса е много съществен. Без неговото познаване за нас ще останат загадка много от действията и постъпките на Бенковски и неговите помощници – и запалването на селата, и убийствата на пъдарите, и лъжите на апостолите, и грандиозните демонстрации.
Мнозинството от въстаниците са средни и дребни собственици – селяни, занаятчии. Т.е. това са хора, ‚които по силата на общественото си положение, поради естеството на своя бит и душевност, обикновено са лош материал за въстание“ (20, с. 327).
Никой не е успял да вникне така дълбоко в тайната на селската и еснафската психика, както големият наш философ и социолог Иван Хаджийски. Ето някои извадки от неговата „Психология на Априлското въстание“.
„Дребният собственик е познат и всеизвестен опортюнист…На второ място дребният собственик… е подложен във всички области на своя бит и душевност на закона на колебанието, който закон в областта на политиката го движи между крайните точки на стихийната бунтовност и безропотния опортюнизъм.
Дребният собственик бъде ли внезапно ударен в своите стопански интереси, в своя собственически оптимизъм, в основата на своя бит, веднага става отчаян и стихиен бунтар, особено когато може да се опре на силен политически съюзник. Но поради дребнособственическата си природа той няма борческа издръжливост. Дребната собственост му осигурява път за отстъпление и нагаждане. Дребният собственик бърза с победата“ (20, с. 327).
Гюргевските апостоли и особено Бенковски съзнателно или интуитивно знаят и чувстват какви хора ще вдигат на въстание и съобразяват пропагандните си постановки с тях. Да се удари дребният собствени в бита! Най-добрият удар е слухът за замисленото клане напролет от турците. Българите помнят кърджалийските и даалийските кланета и грабежи, огнените дири на запалените села след тях. Слухът е пуснат и всеки селянин веднага му намира потвърждение в паметта си – видяно, чуто. Слухът мобилизира и фантазията. А някъде се прибягва и на инсценирани нападения на преоблечени българи (9, с. 121).
Гюргевските апостоли са истински синове на своя народ, познават го и в доброто, и в лошото му, и това им помага да изградят една правилна стратегия на пропагандата си. Но „никой след Левски не го е познавал толкова добре, колкото Бенковски. Той е вникнал във всички класи и прослойки, във всички степени и нюанси… за да ги сплоти и доведе до въстанието той изпипва всички пътища и удобни моменти. Никаква грешка не обърква неговата борба за подготовка на духовете“ (25, с. 46).
Дребният собственик няма борческа издръжливост. Той търси бърза и лесна победа. Бенковски му я обещава. При първото си посещение в Пазарджик той говори, че в Румъния има голяма чета, която ще мине Дунава при пукването на първата пушка, че за предводители има готови офицери, че Игнатиев му казал: „Въстанието е необходима нужда, за да се дадат на българите правдини като на Херцеговина…Българският народ да смята и на руска помощ“ (9, с. 124), че Сърбия ще отвори война на Турция, но въстанието не трябва да зависи от тая война. Бенковски знае голямата истина, „за която до въстанието не даваше да се помене… а именно: мъчно въстава робът да дири свобода, ако няма на що да се ослони, т.е. ако няма поддръжка зад себе си“ (16, с. 113).
И ако при подготовката все пак е имало хора като Геле Телийски, съмняващи се в лесната и бърза победа, които Бенковски в Калугеровския манастир е трябвало 5 часа да убеждава, като дава за пример малката юначна Черна гора, Сърбия, Гърция и Влашко, докато види, че „неговите последователи приемат напълно предложението“ (22, с. 410) за въстание, то в първите дни след избухването на въстанието като че ли съмнението и колебанието са изчезнали. В Перущица „махалите почват да ехтят от бунтовни песни, които се пеят и слушат в захлас“ (7, с. 42) – „От как се е зора зазорила“, „Вятър ечи“, „Драго ми е с турчин да се бия“ и др. В Клисура „не помня да виждах поне стари хора да са угрижени за утрешния ден, че може да ни последва пак турското робство, клане или други теглила, нито дума се чуваше за такива работи, например – всичко беше във възторг“ (6, с. 53). Но много скоро селяните ще започнат своя „пазарлък за живот или смърт“ (17, с. 420). Тогава те няма да се спрат дори пред мисълта да предадат обожавания войвода (22, с. 422), за да купят живот, да могат да се върнат по селата си. Защото неговата могъща фигура е преградила пътя към селата. Бенковски е започнал да го прегражда още с първите думи, още с клетвата. Ето например четвъртото от нарежданията, които Бенковски дава на Копривщенския комитет: „Когато даде клетва някой нов съзаклятник, винаги трябва да присъстват по двама или трима членове на комитета, за да може новият съзаклятник да добие по-голяма увереност в делото“ (24, с.199).Но не само заради увереността. Тя е безусловно необходима. Икономов при основаването на комитета в Сливен наставлява: „Придобиете ли някой нов привърженик трябва да го задължите да извърши някаква работа, щото да не може отказва, че е вземал участие“ (11, с. 814)
Бенковски „е познавал истинските чувства под гръмките фрази и силната любов, под мълчаливото присъствие. Знаел е предварително колко струва ентусиазма на еснафа и докъде стига смелостта на селянина“ (25, с. 39). И в Батак, както и на други места, още с появата на башибозуците на Ахмед Барутанлията, още с побиването на червеното им с полумесец в средата знаме на Петрово бърдо, настроението се променя. Страх сред населението, страх сред въстаниците – робът не става лесно свободен човек, срещу господаря се стреля трудно. Само появата на петстотингодишния господар е достатъчна да се разбягат довчерашните юнаци. Запазват присъствие на духа само най-смелите. Петър Горанов с пушка спира бягащите въстаници – Бенковски е знаел това и е искал да го предотврати, доколкото е възможно.
Дребният собственик е колеблив, казва Хаджийски (20, с. 327). Той има път за отстъпление – своя имот и дом. Но той си „намери майстора“ в Бенковски. Бенковски ще прекъсне всички връзки с миналото и ще остави само пътя към Еледжик, Батак и Перущица, за да бъде въстанието такова, каквото го знаем днес. Той не се заблуждава от ентусиазма на подготовката и от първите дни на въстанието. Бенковски вижда зад тях, зад милите сцени в Мухово, където му поднасят „царско столче“ да седне, в Панагюрище, Поибрене, Мечка и зад бурните възгласи „Да живее“, и зад песните, хората и ръчениците. Той вижда истинския лик на дребния собственик, готов при първия неуспех да го изостави, да се скрие зад високия дувар на своя дом и кротко да обсъжда с комшията си през комшулука „каква е беля щяла да стане“. Но историята се е погрижила белята да стане, като им е изпратила Бенковски, и то такава, каквато и най-големите черногледци не са си я представяли.
Но за да се постигне това, Бенковски ще нареди по пътя на отстъплението непреодолими прегради. Първата и ‚най-висока“ са убитите турци. Това е най-големият грях, който българин може да извърши в Отоманската империя. Както свидетелства К. Величков, след въстанието властите наказват първо убийците на турци при провъзгласяването на въстанието. Най-страшното престъпление – и за него е най-страшното наказание. А че Бенковски е подходил към тази мярка (убийството на пъдарите, в болшинството си турци) със знанието за нейния ефект, свидетелства разговорът му със Захари Стоянов, в който Бенковски обяснява нейната цел (17, с.344).
След това Бенковски ще ги накара да си запалят селата. Защото за селянина между калта на кирпичената къщурка и пепелта на пожара стои денонощния труд на няколко поколения българи. Всяка вещ в нея с години е мечтана и изстрадана. Но могъщата воля на апостола ще надделее. Той не мисли за бъдещето с техните понятия. Бенковски знае, че „реши ли се някой народ на бунт, той трябва да приеме напълно разорението; тогава само ще се покаже незадоволен от властта на неприятеля си и тогава само, ще не ще, ще се причисли с въстаниците“ (11, с. 817). Знаел го е и Иларион Драгостинов, чиито думи са това, защото е решено още в Гюргево, но разликата е във волята и смелостта да се направи. Иларион пита, а Бенковски заповядва. И под тази заповед бай Иван Арабаджията запалва Царацово, Хорчо и Петър Мачев, Дере Орман, Паланка, Славовица и др., Волов – първата къща на турската махала в Стрелча и т. н. Горят Родопите, цяла Тракия, Средногорието.
ПЪРВИЯТ ДОПИР С БЕНКОВСКИ. ПЪРВИТЕ ДУМИ. СИЛАТА НА РЕЧТА – СИЛА НА ПРОПАГАНДАТА
Въпросът за външността на пропагандатора е от особена важност. С развитието на средствата за масова комуникация, които днес осъществяват основното пропагандно въздействие, нейното значение е намаляло. Но за България от 1876 г., когато основни средства за пропаганда и агитация са само устното и печатното слово, от които за апостолите най-важното и най-сигурното е първото – личният контакт с хората, убеждаването на място, външният вид на апостола е от особена важност.
Но той е важен не само от гледна точка на липсата на други средства, а и от гледна точка на морала и психиката на основната маса от аудиторията. И ако в историята на ораторското изкуство, както изтъква Милчо Лалков, „външната представителност и привлекателност се сочат като атрибут за всеки, който със словото си трябва да внуши някаква идея в съзнанието на мнозинството, то дваж по-необходими са били те за възрожденското време на България, когато патриархалният морал и запазената чистота на нравите у дребния собственик, бъдещата главна фигура на въстанието, му позволяват да крои първата си представа за всеки срещнат по представителната осанка и други физически достойнства (12, с. 39).
Тези изисквания към външността на апостола са особено добре изразени от Мито Анков в спомените му. Ето какво казва той за Никола Обретенов: „На пръв поглед апостолът ми се видя много непредставителен, пък и като се мълчеше, не можех да си представя какъв апостол ще бъде той, особено пък в Орханийско… Като че някой ми казваше, че Обретенов няма да свърши нищо… И не съм се лъгал, както по-сетне ще се види“ (2, с. 30).
Така че „физическата представителност, ако и да не е решаващо, все пак е едно от главните качества на обществения водач. Идеал е духовната сила да намери подходяща външна форма…. Бенковски не е могъл да се оплаче, че природата е лишила духа му от подходяща външна форма“ (20, с. 348).
И ако дори Захари Стоянов, който има основание да е предубеден към Бенковски, защото знае, че тоя последният е взет за апостол „по милост“, чел е неговите не дотам грамотни писма, може да каже след първата си среща с Бенковски: „Аз благоговеях напреде му, чаках да ме попита, та тогава да се обадя, доброволно признах, че той е велик, с една реч изповядвам се чистосърдечно – аз бях омаян от Георгя Бенковски“ (17, с. 264), то какво остава за простите селяни, които за първи път чуват за Бенковски от самия Бенковски и заедно с първите му думи виждат пред себе си един представителен, левент мъж, от когото се излъчват енергия, строгост и безстрашие. На тях също им остава само възможността да благоговеят напреде му. Ето какво казва очевидецът и участник в Априлското въстание Генчо Джумайлов в спомените си: „Облеклото на Бенковски, високият му ръст, русите жълти мустаци, гордият му поглед и неговата неустрашимост много повлияха на моите другари, та един от тях каза даже: „Брей, тоз човек не се жали и бои, че е толкоз учен и богат, та ние ли ще му мислим“ (8, с. 313)
Бенковски явно е чувствал силата на първото впечатление, знаел е за инерцията и трудността при преодоляването му и затова не се е задоволил само с даденото от природата. Той се е постарал да подсили ефекта от първата среща, като се е облякъл с подобаваща на бъдещ войвода форма, обкръжил се е със свита от секретари и адютанти и с тази малка и решителна войска убеждението е траело толкова, колкото е било необходимо да я обхване човек с поглед и да се убеди, че това са български юнаци. Отново ще приведа Захари Стоянов като пример за това, как се е възприемал Бенковски със своята малка дружина: „И ние сме били апостоли; ако захванеха да бесят тия последните, то наша скромност щеше да отиде на вересия“, казах аз на ума си, като гледах с колко души пътува той, как е силен и самонадеян.
Не само в нашия, Четвърти окръг, но и по всички други окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата накичен с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти; а всеки е в състояние да разбере какво впечатление е произвеждал той и на така въодушевеното население. Ето едно главно условие за неговия успех“ (17, с. 264).
Но този момент от практиката на Бенковски има и друга страна, въздейства и върху друга струна на националната психика. Бенковски е тръгнал да проповядва, да подготвя въстание, чиято цел е свободата на България. И тук има нещо парадоксално. Той носи тази свобода със себе си, малкият му щаб се носи гордо и безстрашно из поробеното още отечество и с това по най-добър начин доказва колко струва султанската власт. И навсякъде, откъдето минават, ще чуват: „Дочакахме, имало Бог, и ние да видим българска войска.“ Идеята за свободата е материализирана. Тя може да се види – в напетите юнаци на Бенковски, може да се пипне – в униформата на войводата. А този, който я е видял, пипнал, той не само се умилява и просълзява от вида на българщината, но е и готов да се бие за нея.
Бенковски е владеел до съвършенство изкуството да се представи. „В това отношение (по чалъми) му съперничеше само знаменитият поп Грую . Собствено, двамата неразделни приятели – единият представител на земната, а другият на небесната власт – щастливо се допълваха“ (20, с. 350).
Така „още с външния си вид Бенковски печели началното сражение с българина, традиционно сдържан към бунтовните думи в устата на съвършено непознат човек“ (12, с. 30)
И ако още с появата си той е грабнал сърцата на селяните, още с първите думи трябва да вземе и ума им. И чак тогава, след като е превзел с щурм слушателите си, да разгърне своето ораторско майсторство. Думите на Бенковски са силни и въздействащи. Той е учил малко, но е видял много и много знае. В обиколките си той се проявява като блестящ оратор, с богата политическа култура, с добра ориентация в международната политическа обстановка. Той познава хората, пред които проповядва, разбира техните цели и стремежи и затова всеки от слушателите му намира „лек за болката си“ в неговите думи. „Бенковски е роден оратор, но той не е пищен оратор. Красотата на неговите думи не е нито в красотата на фразата, нито в нейната дълбочина. Бенковски е оратор-артист; той играе думите си пред бъдещите въстаници. Сами по себе си те са прости, конкретни, и най-важното – изразяват идеята такава, каквато предварително я виждат неговите слушатели и зрители. Той не им открива нищо ново за България, защото и „не го знае“, но свръх сполучливо казва това, което и те самите знаят и мислят“ (25, с. 38).
ЛЪЖАТА И НАСИЛИЕТО В ПРОПАГАНДНАТА И АГИТАЦИОННАТА ДЕЙНОСТ НА БЕНКОВСКИ
В своята дейност Бенковски често променя истината. И не защото да лъже е черта от характера на авантюриста. Той лъже, защото се налага, защото, ако не беше лъгал, щеше да остане сам, никой нямаше да тръгне след него. Бенковски прекрасно разбира, че българският селянин допуска кредит, вересия само в търговията и никога в политиката, че той няма да тръгне да се бие за свободата, ако не е сигурен, че ще я постигне. Можеше ли Бенковски да каже: „ Ние трябва да въстанем, да ни избиват и колят масово, за да предизвикаме намесата на Европа и свободата на България.“ Не, така поставен, въпросът би бил неприемлив и за най-големите патриоти. Няма да се трогне в името на такава свобода този, който цял живот е събирал зърно по зърно мизерния си имотец. Това значи да се иска от тях саможертва. Но „хора на пасивното действие, те ще се заемат с активното, „само ако са напълно убедени в неговия успех“ (25, с. 38) За да въстане, дребният собственик иска съюзник, и то силен. Но политическата ситуация е такава, че Русия не може да се намеси в момента. Какво друго остава на Бенковски? И той лъже! Но дали е лъжа това? Исторически погледната – не! Много скоро свободата ще дойде, и то точно от там, откъдето всички са я очаквали – от Русия. Въстанието променя политическата ситуация и след броени месеци Русия с оръжие се застъпва за българската кауза.
Лъжата, или както я нарича Хаджийски „благородното преувеличение“, е прийом, който са прилагали почти всички апостоли. „От опит вече знаехме, че в тези работи трябва малко да се поизлъже; това и ние после вършехме“ – пише Мито Анков по повод пропагандата на Стоян Заимов и Иваница Дончов във Враца (2, с. 22)
И Бенковски лъже, лъже с благородната цел и в името на историческата истина. Лъже, че във Влашко и Оряхово има достатъчно пушки, даже има и заварден път през Балкана, за да ги прекарат, Лъже, че Сърбия и Русия са обещали своята помощ, крие писмата, кара другите апостоли да му пишат по две писма – едното за действителните факти на подготовката, и другото, пресилено, което той прочита пред недоверчивите (9, с. 123). Лъже банскалии, че в тяхната гора е убит кол-агасъ Ахмид ага и башибозуците ще ги нападнат, за да ги принуди да напуснат селото и да отидат на Еледжик. Лъже, че като идвал от Влашко, се е срещнал с граф Игнатиев и т. н.
В своята дейност по пропагандиране на идеята за въстание Бенковски използва и насилие. Но този прийом той и неговите помощници прилагат само в краен случай, тогава, когато не са могли с други средства да приобщят слушателите към идеята, когато убеждението заедно с всичките си аргументи е останало безсилно пред колебанието и страха. И в този случай ползването на насилие дава добри резултати, защото то е съобразено и с целта, която се преследва. А целта е не победа на въстаниците над турската армия. Такава цел е нереална, недействителна. Въстанието „по план е обречено на неуспех. И най-малко апостолите можеха да се мамят, че гражданската война, преди да бъде гражданска, е война, и че тя следователно поставя основните въпроси на всяка война … От това гледище въстанието предварително бе обречено на неуспех“ (20, с. 324) Целта на въстанието е „да се изнесе въоръжен протест“ (20, с. 324) пред света, с който да се покаже нетърпимостта на положението и нежеланието на българите да живеят повече под робство. А по-нататък турската жестокост и Русия ще донесат свободата. Изключителна е прозорливостта на гюргевските апостоли. Но за да стане свободата действителност, е необходимо този протест да бъде масов, трябва, както пише Стоил Финджеков, „ да бъдем гражданска война, а не султанът да ни нарече пред Европа хайдуци“ (19, с. 187).
Именно така е разбирал Бенковски целта на въстанието. Подчинявал е крайната цел – победата на въстанието, извоюването на свободата, на непосредствената – жестокото му потушаване. Затова е било необходимо села и градове да се хвърлят масово в пожара на въстанието. Такава е била целта на Бенковски. Това се вижда и от думите му към Стоил Финджеков (19, с. 52), и от думите, които казва на Сивата грамада (7, с. 320), и от думите му към свещеника Михаил Радулов в Белово (14, с. 383), и от думите, които си спомня Захари Стоянов (17, с. 403). Не! Бенковски и другите апостоли не са се лъгали коя трябва да бъде действителната цел на въстанието, тя сама се е налагала. Но са могло да я видят само най-прозорливите.
Когато пред турския съд попитали Цанко Дюстабанов как е могъл той, толкова умен и учен човек, да се увлече и да стане бунтовник, след като познава и силата на империята, той отговорил: „Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската, оръжието са във вашите ръце, че със сила ний не ще ви надвием, но зная още, че вий сте варвари и тирани, че поради въстанието вий ще нападнете и невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел прочие не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме да направите зверствата, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е постигната вече. Бъдете следователно известени, че ний победихме“ (21, с. 796).
Така че за тази цел – масовост на участниците във въстанието, насилието е изиграло същата роля там, където пропагандата и агитацията са останали безсилни. Например, в с. Горно Конаре, където поп Грую отива да образува комитет, селяните се противят. Тогава той заповядва на придружителя си Атанас Калаян да застане с гола сабя на вратата и да не пуска никого нито да излиза, нито да влиза и казва: „ Или ще се покорите на посланието ни, или ще умрете всички тука“ (14, с. 301). И селяните приемат. Брайко Механджийски, който е бил заедно с поп Грую, заклева своите съселяни от Кавак дере по същия начин (14, с. 302).
Насилието е било необходимо във всички фази на подготовката, а и после, при избухването на въстанието – и за заклеването на някои села, и за активизирането на подготовката, и за да се принудят някои селяни да напуснат селата и да се отправят към въстаническите пунктове.
Според случая, доколко силно е било колебанието на масата, апостолите са поставяли различна санкция зад заплахата. Голият нож е за в краен случай, за тези, които се противят. А за тези, които просто се колебаят, може да се приложи и морална санкция – думите на бъдещите поколения за страхливите деди. „Селата, които не се дигнат, имената им ще се покрият с вечен позор“ – говори Волов в Батак (10, с. 63). А според морала на възрожденския българин позорът е не по-малко наказание от ножа.
ИДЕЯТА ЗА ИСТОРИЧЕСКОТО МИНАЛО
Историческото минало, силата на един народ, от една страна, и бъдещето, щастливо и равноправно устроено, са две изключително действени идеи, които присъстват във всяко народно движение. И ако първата доминира в борбите за национално освобождение, то втората е цел на всяка социална революция. През Априлското въстание в своята агитация и пропаганда апостолите са се обръщали към историческото минало, за да търсят аргументи за въстанието и почти никога („с едно или две изключения“) (12, с. 18) към бъдещето на България.
И това не е случайно. Бенковски и другите апостоли гениално прозират, че докато идеята за историческото минало обединява народа, идеите за бъдещото устройство го разединяват. А на тях им е нужна платформа, , върху която да обединят целия народ – бедни и богати, учени и прости, и да ги хвърлят в борбата, за да се оползотвори моментът и се извоюва свободата. „За краткото време, което им отрежда политическата обстановка, ръководителите на въстанието трябва да намерят най-окрупнените, най-разбираемите и най-силните понятия, за да въздействат с тях политически и морално върху разнообразните социални тежнения на целокупния български народ. А те са „въстание“ и „свобода“. Затова Бенковски не обещава на слушателите си нищо определено, нищо програмно. В своя резултат борбата има само едно измерение – свободна България. Тя ще се роди от жертвите. А каква? Този въпрос е вълнувал и Бенковски. Той е имал свой отговор – „Никакви принцове и никакви чужди покровителства за излязлата от нашата собствена революция страна. Няма народ по-пригоден за република от нашия. Махни само турската власт и републиката е готова. Тя съществува в нашите села, в нашите общини. … Че кой управлява до сега Копривщица? Неграмотните аги ли?“ (13, с. 156). Но за това Бенковски не говори пред селяните, защото трябва първо да се извоюва свободата.
Но идеята за бъдещото устройство, макар и гласно неизказана, все пак присъства. Апостолите възобновяват болшинството от комитетите по времето на Левски, а Левски надълго и нашироко е говорил за зяпналите селяни за република, вишегласие, равноправие и т. н. От него селяните са чули думите „чиста и свята република“ – хуманния лозунг на Мацини и „Нова Италия“. Също така самата идея за справедливост, която е в основата на борбата, предполага и мечти за това справедливо общество – какво ще бъде то. Но какво ще бъде – този въпрос е оставен да получи решение в мечтите на всеки отделен въстаник, за да не се тревожат духовете и да бъде единен народът във върховния момент.
Агитацията на революцията печели по друга линия – подхранването на националното чувство, изтъкването на миналото величие на България, нейното богатство и сила, нейната непобедимост. И всичко това се свързва с идеята, че това величие може и трябва да се върне отново. А за това трябва да се използва благоприятния момент, който се предоставя от политическата ситуация. И в устата на Бенковски и другите апостоли историята става най-силния аргумент на бъдещето. Във възванието към българския народ за въстание, прието от избраната на Оборище комисия, се казва: „…Секи честен българин, в жилите на който тече чиста българска кръв, както е текла в жилите на нашите български крале Крум, Борис, Симеон, Ясен, трябва да грабне оръжието в ръце, за да въстанем като един човек, и по тоя начин с първия още удар, да смутим неприятеля“ (17, с. 323).
Но нашият народ има не само далечно минало и настояще. Той има легендарна история и през тези петстотин години, написана с кръвта на най-смелите му синове – смели хайдути и войводи. Има Караджата и Хаджи Димитър, има любимия на целия народ апостол Левски. В речта си в Калугеровския манастир Бенковски се обръща към тяхната светла памет: „Ето: Духът на Караджата и Хаджи Димитър и духът на Левски викат за отмъщение. Ще търпите ли повече?“ (23, с. 37).
ТЕАТЪРЪТ НА БЕНКОВСКИ
Захари Стоянов определя въстанието като повече театрално, отколкото сериозно подготвено. Може да не се съгласим с неговите думи като цялостна оценка, но в тях има все пак известна доза истина. Един велик театър, една разтърсваща премиера на българския национален дух. И в нея за Бенковски бе отредена второстепенна роля. Но тази грандиозна трагедия бе написана за него, или по-точно той я написа, и затова главната роля трябваше да бъде за него. Бенковски не чака да му я дадат. Той я взима сам и я изиграва блестящо, защото за нея се бе готвил през целия си кратък и бурен живот – от дните на непокорство в Копривщица, през Цариград и Персия до Влашко. Навсякъде той наблюдава, трупа опит, и когато попада в Румъния на Стоян Заимов и гюргевските апостоли, той е вече напълно готов за най-голямата роля в тази епична творба – Април 1876. Той стана и нейния главен постановчик. И от тези, които довчера можеха да бъдат само статисти, излъчи безброй герои.
Едно такова литературно отклонение има своето оправдание. С какво друго можем да оприличим Четвърти революционен окръг (а и цялата страна), ако не с един огромен театър, с една необхватна сцена, на която има множество герои и действието върху която започва с влизането на главните герои – Бенковски и Волов. То има своето оправдание и в думите на съвременниците. Отново ще се обърна за потвърждение към монументалната памет на Априлското въстание – Захари Стоянов. Той нашироко е описал спора за пълномощията. Но в случая е интересен само следният момент: когато става ясно, че спорът вържи не в полза на Бенковски и въпросът ще бъде поставен на вишегласие. А изходът от вишегласието е ясен – пълномощното няма да се приеме. И в този момент, когато „благородната душа Волов“, отчаян от неразбирателството, „плаче като малко дете“, Бенковски стои на своето място, „подпрян на саблята си, равнодушен и спокоен, като че да се вършеха напреде му съвсем обикновени неща“. „Неговото кораво сърце не отстъпваше нито на йота.“ И само минута след това, когато започва да прави своето „висшегласие“, той е вече съвсем друг, той се е превъплътил в нова роля. Той трепери цял-целеничък, гърдите му се повдигат и слягат, а лицето му приема необикновено изражение. И след страшните укорни думи към селяните той тръгва да си върви, да отиде да прави въстание там, където с радост и нетърпение го очакват – в Батак. Тази първа сцена завършва с пълен успех. Аплодисменти са думите на делегатите: „Кой не иска да подпише? Ние сме готови да подпишем всичко, което се предлага от тебе.“ И тогава Бенковски подхваща второто действие, започва своята дълга едночасова реч-клетва, която не само убеждава останалите тук-таме колебаещи се делегати, но с която той успява да направи селяните още по-верни на идеята, отколкото са били преди спора.
„Във всяка фраза от тая негова реч, в която се описваха страданията и теглилата на българския народ, той се удряше в гърдите, охкаше и ахкаше, пламък и огън хвърчеше от очите му. Когато извика с просълзени очи и болезнен глас: „Многострадални братя! Земята, която ние тъпчем, е напоена с невинна българска кръв, проляна от нашите петстотин годишни душмани“ – всичките представители паднаха на колене и очите им се премрежиха от сълзи… „Как да не отидеш да умреш за такъв човек? Я го погледнете как той се удря в гърдите, как се мъчи да вика по-високо, за да го чуем всички; устата му веч изсъхнали, а той не спира още – говореха мнозина от представителите и ронеха сълзи…(17, с. 308)
И в тая минута тоя „оратор-артист“ дотолкова е омаял своите непокорни до скоро слушатели, че ако се качи на коня и извика: „напред“ – „то всичките присъстващи щяха да го последват, макар той да ги поведеше в дън земя“ (17, с. 308). Защото той е изиграл пред тях и сцени от кървавата борба, която трябва да се води, и сцени от робския живот, които събуждат чувство за мъст, и сцени от бъдещата свобода и е освободил всичките им емоционални стремежи от техните прагматични задръжки.
Навсякъде, където отиде, Бенковски разиграва и онази, най-важната за момента, най-убедителната за зрителите сцена – сцената на непоклатима вяра в победата на делото. И то толкова добре, че дори умни и проницателни хора като Константин Величков му вярват безрезервно.
Или нека вземем една друга сцена. В Сестримо четата влиза в черквата на литургия. По време на богослужението Бенковски е навел глава със скръстени ръце „пред иконата на Божа Матер и от минута на минута се кръсти твърде благоговейно“ (5, с.4). И не вярата в Бога е тази, която го кара да коленичи. Непримиримият не може да търси утеха в бога на смирението. Бенковски не би склонил глава и пред небесната власт, както не я скланя и пред земната, но в случая той има друга цел и я постига. Неговата набожност „правеше още по-голямо впечатление на населението“ (17, с. 402). За патриархалния българин вярата в Бога е доказателство за почит към всичко свято за него – имот, дом, семейство, добродетелност. И Бенковски се кланя ревностно на техния Бог, за да повярват и те на неговия – свободата на България.
Бенковски обича своя народ, обича България пламенно и искрено. Но неговата любов е различна от тази на Волов и Каблешков. Той парадира дори и с любовта си. Когато получава писмата на селяните, най-напред ги целува, после го отваря с почитание и като ги прочита пред всички присъстващи казва: „Я гледайте бе, братя! Как вразумително, как чистичко и скромно пишат сиромасите селяни! Как да не отидеш да мреш за тия хорица?…“ (17, 402) Тихата и скромна любов на Каблешков не може да бъде така заразителна, както ефектните прояви на чувства у Бенковски. Той търси всеки удобен момент не само, за да покаже любовта си, но и да я каже, не само със силата на делата, но и със силата на думите, мимиката, жеста, с всички средства на един шлифован от живота артист.
И нека потърсим смисъла, целта на този театър. Обяснението произлиза от обречеността на въстанието. Логичните, аргументирани доводи, разумните разсъждения не достигат, за да се уверят недоверчивите в успеха на предприетото начинание. Бенковски търси и други средства. Акцентът в неговата пропагандна дейност е прехвърлен почти изцяло върху емоционалната страна на психиката на масата. Емоциите могат да бъдат съюзник при пропагандата на една идея, но могат да бъдат и непреодолима преграда за нейното възприемане. Бенковски гениално е прозрял това. С вещината на рутиниран психолог той напипва най-чувствителните струни е чрез тях идеята добива ново звучене, нова убедителност и действеност. Всички негови превъплъщения имат за цел да накарат публиката да възприеме него и идеята, която той носи повече като чувство, отколкото като разум, защото е по-лесно свободата да се почувства, отколкото да се опише разумно пътят за нейното постигане.
И накрая бих искал да кажа няколко думи за т. нар. „недостатъци“ на Бенковски, за тези недостатъци, които, както отбелязва Иван Хаджийски, „по силата на историческата необходимост се превърнаха в своята противоположност, в добродетели“ (20, с. 345), за тези недостатъци, без които Гаврил Хлътев надали би могъл да стане Георги Бенковски.
Тази мисъл на Хаджийски е изключително дълбоко вникване в личността на Бенковски, от една страна, и в психиката на българина – от друга. Нейната истинност не се нуждае от доказване. А ако искаме да я илюстрираме, има много начини. Можем, например, да сравним Бенковски и Волов и тогава ще видим, че на Волов не му достигат точно „недостатъците“, за да бъде истински войвода. Но мисля, че е по-интересно да я илюстрираме по друг начин. В Записките на Захари Стоянов на някои места се чувства явен и скрит упрек към Бенковски. На него, както и на другите местни апостоли и дейци, не са по воля гордият нрав на Бенковски, нежеланието му да се вслушва в чужди мнения, салтанатлъкът му, стремежът му към диктаторство. Но перото на Захари Стоянов, сякаш изплъзвайки се от разума, по волята на сърцето, ни предава и онези първи мисли, възникнали при първата среща с Бенковски: „И ние сме били апостоли; ако захванеха да бесят тия последните, то наша скромност щеше да отиде на вересия“ (17, с. 264).
А когато в биографията на Христо Ботев стигнем до онова място, където Захари Стоянов описва минаването на четата през село Борован, не може да не ни порази фактът, че оценката, която той дава на Ботев като войвода, е пречупена през личността и поведението на Бенковски. Захари Стоянов упреква Ботев, че не е застанал на „ войводска почва“, че „не е станал диктатор в най-силна смисъл на тая дума“. „Висшегласие, свободна всекиму воля филантропия и прочие още принципи могат да се съблюдават само тогава, когато се пише уводна статия за вестника.“ Ботев „ трябвало да вземе уроци от Бенковски, един от неговите букурещки хъшлаци“ (18, с. 453, 459)
Когато се говори за стремежа на Бенковски към диктаторство, обикновено като най-значим аргумент се изтъква искането на пълномощното. Но нима искането на едно такова пълномощно означава пълен разрив с демократичните традиции на нашето националноосвободително движение? Ако се опитаме да потърсим сравнение с Левски … Всъщност сравнението отдавна е направено, и то от един от най-близките съратници на Левски. „На Бенковски тогава много му се противиха учените хора, когато искаше да му подпишат едно пълномощно. С тях той опря на нож, но ги победи с думи. Аз тогава го подкрепих, защото Левски ме беше научил, че за да вървят народните работи както подобава, от едно място трябва да се свири“ (3, с. 188).
Бенковски е бил нужен на историята не само с добродетелите си, но и с „недостатъците“ си. Тези „недостатъци“ са в основата на неговата успешна пропаганда и агитация. Всички агитационни и пропагандни прийоми, към които Бенковски интуитивно посяга, имат за покритие една или друга черта от неговия характер. Дали ще я наречем достойнство или недостатък – върховният критерий за това в края на краищата е целта, на която служи. А когато целта е свободата на България, и когато тази цел е постигната, мисля, че нейното истинско име само се налага.
Май 1876 година. Борбата е доведена до своя логичен край. Това, което не беше по силата на българското оръжие, го довърши жестокостта на турското. Своя дял за освобождението на България имат и новоизлюпените светци на мюсюлманската вяра като Ахмед Барутанлията. Това е предвидено в плана на въстанието. В онези трагично-велики дни разрухата е мерило за успеха, пролятата кръв – за силата, проклятието – за величието. И на Бенковски се пада от всичко по най-много.
През януари той тръгва от Влашко като неизвестен хъш, на който се залага най-малко. Но там е било друго. Там „способностите и достойнствата са се ценели по диплом и атестат“ (17, с. 287). Сблъсъкът с действителността поставя всичко на място. С дълбоко познаване на народа, на неговата психика, с една изключителна по размах пропагандна и агитационна кампания той написа най-великите страници на историята. Той направи всичко, „което времето иска и неговия характер е неизмеримо богат, за да пресъздаде образа на всяка нова повеля“. (25, с. 34)
ЛИТЕРАТУРА
1. Маркс, К., Фр. Енгелс. Съчинения. Т. 3. С., 1957.
2. Анков, М. Спомени за размирните години (1872-18780, С., 1941.
3. Арабаджията, Ив., Спомени. – в: Дни на борба горда. Спомени на очевидци, Пловдив, 1976.
4. Бурмов, Ал., Избрани произведения в три тома, Т.3, С., 1968 – 1976
5. Георгиев, Т., Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
6. Гергов, Ив., Хроника на един бунтовен край, С., 1979
7. Гълъбов, С. , Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
8. Джумайлов, Г., Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
9. Иванов, О., Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
10. Косев, К., Н. Жечев, Д. Дойнов История на Априлското въстание 1876 г. С., 1976
11. Кукумявков, Д. Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
12. Лалков, М., Априлското въстание 1876г., революционна агитация и пропаганда. С., 1976.
13. Маджаров, М., Спомени около епохата 1854 – 1878. С., 1942.
14. Механджийски, Бр. Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
15. Радулов, поп М., Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
16. Соколов, Ив., Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
17. Стоянов, З. Записки по българските въстания. Съчинения. Т. 1. С., 1983.
18. Стоянов, З. Четите в България. Съчинения. Т. 2. С., 1983.
19. Финджеков, С. Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
20. Хаджийски, Ив. Съчинения в два тома. Т 1. С., 1974.
21. Хаджипетков, Ив. Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
22. Христов, поп Г. Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
23. Цеков, Ст. Г. Бенковски и въстанието. С., 1926.
24. Шабанов, Т. Спомени. В: Април 1876. С., 1976.
25. Янев, С. Корени, есета. С., 1976.
