Избираме тези три мнения от ФБ, за да представим истински трайния смисъл на постижението „Дара спечели Евровизия“. Един психолог, един икономист и един творец ясно ни казват какво сега, днес, веднага трябва да започнем да променяме, ако искаме тези успехи да ни спохождат често.
Jen Dascal (д-р Женя Лазарова)
Честито на Дара за първата българска победа на Евровизия! Тя показа, че с професионализъм, талант, себеуважение и устрем може да се постигне и непостижимото!
А България в рамките на няколко седмици стана отличен домакин на международно спортно състезание, спечели Евровизия (на която следователно ще бъде домакин през 2027г) и е отново финалист за престижните литературни награди Букър.
При такива резултати, човек би казал, че културата, спортът, литературата и музиката са на особена почит в България. Но истината е съвсем друга. Тези победи са извоювани от малки екипи с професионализъм и хъс на световно ниво, плуващи усилено ПРОТИВ течението. И вместо да ги подкрепяме, огромна помия се излива върху тях всеки ден, включително и по международните форуми, под публикациите на световните медии. Огромна върволица българи се изредиха да си демонстрират личната омраза, вместо да подкрепят своите сънародници – именно ЗАЩОТО СА БЪЛГАРИ.
Огромната отговорност върху един млад човек като Дара, като Рене Карабаш, като Никола Барбутов, да представя цяла държава пред света не е достатъчна. Тя трябва да е подправена с чисто психологическо разрушение — унижение, озлобление, подигравка, обезценяване, садистично удоволствие от чуждото (субективно) несъвършенство и буквално физиологична потребност успелият да бъде „принизен“. Как се осмелява да постигне толкова много ВЪПРЕКИ средата?
Това не е просто „лош материал“, „народопсихология“ или манталитет. Това е масов емоционален и културен дефицит, който се произвежда системно и целенасочено от поколения. Хора, израснали в образователна среда на постоянен срам, публични унижения, наказания, негативни сравнения с другите, страх от грешка и нула здравословна самооценка, не могат да развият здраво усещане за собствена стойност. А човек, който не цени себе си, никога не може искрено да оцени чуждия потенциал.
Българското училище вече осем десетилетия не изгражда психично здрави, уверени и вътрешно устойчиви хора. Не изгражда хора с нагласа за растеж. Не изгражда хора, които разбират, че грешката е естествена част от развитието. Не изгражда хора, които умеят да сътрудничат и да създават стойност заедно. Изгражда тревожни и комплексирани хора с хроничен страх от провал, научени да чакат оценка отвън и да се идентифицират с всяка своя грешка като с дефект на личността.
И после се чудим защо възрастни хора се държат като озлобени деца в социалните мрежи? Какво друго очакваме от система, в която поколения деца са били унижавани пред класа, дърпани са им ушите, подстригвани са насила за неспазване на дрескода, държали са кошчето за боклук над главата си при говорене в час, преписвали са тетрадки по цяла нощ заради некрасив почерк, сравнявани са били едни с други, възпитавани чрез страх? Какво друго очакваме от среда, в която стойността на човека често се свежда до оценка на механистично заучаване и възпроизвеждане на факти, на подчинение и снишаване пред по-силния и на това колко добре потиска своята идентичност и уникалност, за да не пречи на другите?
Тези деца порастват и един ден започват да правят същото помежду си. Проектират навън собственото си усещане за малоценност. Унижават, защото самите те са били унижавани. Обезценяват, защото никога не са изградили стабилна вътрешна стойност. Опитват се да принизят всеки, който се осмели да се открои, защото чуждият успех болезнено им напомня за собственото им възприятие за недостатъчност.
Това не е проблем на „лоши“ хора, а катастрофален провал на средата, която ги е формирала. И затова образованието не е просто подготовка за живота. Образованието създава живота, който после всички живеем. Създава следващите родители, които ще използват същите методи върху децата си. Създава неспособността ни да съжителстваме и сътрудничим градивно.
А обществото, което ежедневно произвеждаме чрез общуването си, е най-честното национално външно оценяване на образователната ни система. И тя е за пълна двойка от десетилетия. Докога ще търпим експерти да ни обясняват, че това е наложително, заради компромис между „национални цели и културна памет“ – такива цели ли имаме и такава памет ли искаме да оставяме за следващите поколения?
Докога ще търпим да успяваме ВЪПРЕКИ средата и образованието си, а не с негова помощ?
И много моля, да не ме заливате с коментари как дисциплината е важна. Дисциплина се гради с взаимно уважение и авторитет, не с унижение на другия.
Нещо, което ние тепърва трябва да се учим като нация.
Много се радвам за Дара. Наистина много.
И може би точно защото се радвам толкова, не ми се иска този успех да остане само като емоция от една вечер.
Победата е огромна не само защото е първа за България. Тя прави страната видима по рядък и хубав начин. За малка държава, която почти никога не попада в световния новинарски поток, такъв момент има изключително висока стойност. Това е реклама, но от най-смисления вид – през талант, професионализъм и култура. А тя няма да свърши с финала на конкурса. Bangaranga вече е хит и вероятно ще се слуша още дълго извън България.
Това е и друг вид европейска интеграция. Не само през институции, правила и валута, а през културна разпознаваемост. Това е момент, в който Европа не просто ни приема като част от общото пространство – особено след влизането в Шенген и приемането на еврото – а масово слуша и ще продължи да слуша нещо, което идва от нас.
И точно сега е време за един неудобен, но важен разговор.
Този успех на Дара и екипа зад нея е по-скоро въпреки държавата, отколкото благодарение на нея. Не казвам това срещу едно или друго правителство. Решенията да се подценява културата са вземани десетилетия наред, от различни управляващи. Почти всички абдикираха от тази тема.
А числата го показват ясно. Разходите за култура, спорт и религия на човек от населението в България са сред най-ниските в Европа. В края на 90-те години те са около 15–20 евро на човек годишно, в постоянни цени от 2010 г. През 2000-те се движат най-често около 30–40 евро. Има отделни години с пик около 80 евро, но напоследък стойностите са приблизително 55–60 евро на човек годишно.
За сравнение, в Дания разходите са около 800 евро на човек годишно, в Швеция – над 600 евро, в Австрия – около 450–500 евро, във Франция – около 480–500 евро, в Нидерландия – над 500 евро.
Но по-важното е, че не изоставаме само от богатите северни и западноевропейски държави. Изоставаме и от страни, с които много по-често се сравняваме. През последните години Румъния вече достига около 90–110 евро на човек годишно, Полша – около 170–200 евро, Чехия – около 230–250 евро, Словакия – около 170–190 евро, Хърватия – около 230–300 евро, Естония – около 290–320 евро, Латвия – около 170–190 евро, Литва – около 180–200 евро.
На този фон България, с приблизително 55–60 евро на човек годишно, изглежда не просто като страна с ограничени ресурси, а като страна, която системно не е поставяла културата в списъка с приоритети. Това личи не само в сградите и материалната база, а и в заплащането в сектора, където хората често работят при унизително ниски възнаграждения.
Разликите спрямо останалите държави в ЕС са огромни.
А инвестициите в култура се отплащат. Не винаги бързо и не винаги лесно измеримо, но се отплащат – в репутация, разпознаваемост, самочувствие, човешки капитал, социален капитал, иновационен капитал и среда.
И тук за мен има още един много важен детайл. Дара не идва от нищото. Пътят ѝ минава през музикалното училище във Варна.
Училищата по изкуствата са част от невидимата инфраструктура на българските успехи. Техни възпитаници прославят България по света – на сцени, конкурси, изложби, концерти, фестивали. А самите училища по изкуства твърде често остават забравени между две системи – образованието и културата; между МОН и Министерството на културата; между бюджетите, стратегиите и инвестиционните приоритети.
Говорим много за успехите на учениците ни на международните олимпиади по математика, физика, химия и биология – и с основание. Но успехите на децата от училищата по изкуства също са национален капитал. Те също градят репутация. Те също показват лице на България пред света.
Затова ми се иска след овациите да остане и малко институционална памет.
Че в България има училища по изкуства.
Че в културата работят хора, които са недооценени и недоплатени.
Че талантът има нужда не само от възторг след победата, а и от благоприятна институционална среда преди нея.
Браво, Дара и екип! Напълно заслужено!
И дано този път след аплодисментите остане нещо повече от хубав спомен – и за културата, и за хората, които я правят възможна.
През годините съм имала привилегията да поставям спектакли в различни държави, а също да бъдат канени/селектирани мои спектакли в програмата на международни фестивали, да виждам как културите “разговарят” помежду си отвъд езика, отвъд политиката, отвъд различията на културните идентичности. Режисирала съм спектакли в Америка, в Германия, срещала съм се чрез сцената и театъра с артисти от целия свят и има нещо, което опитът ми е доказал безусловно:
Големите култури не се раждат от страх. Не и от самодоволство, а от вътрешното усещане, че имаш право да бъдеш част от разговора на света — със своя собствен глас, със своя естетика, със своята чувствителност.
Твърде дълго България живее в една уморена представа за самата себе си — малка, закъсняваща, периферна, вечно догонваща. И може би най-опасното не е, че светът понякога ни подценява, а че самите ние сме свикнали да подценяваме собствените си артисти и млади хора още преди да са излезли на сцената.
А истината е друга.
България има поколение, което вече принадлежи на XXI век. Поколение, което мисли визуално, глобално и свободно. Поколение, което не се интересува от субективни награди на регионално ниво. Млади артисти, които не носят комплекса на регионалната рамка. Такова беше и част от моето поколение на техните години. Хора, които разбират съвременната култура отвътре — не като имитация, а като естествен език.
И когато такъв артист се появи, обществото има два избора: или да го посрещне с подозрение, или да разпознае в него част от собственото си бъдеще.
Защото културата не е паметник или музей. Тя е движение, търсене на смисъл през естетическото.
Тя е способността на една нация непрекъснато да се обновява, да ражда нови образи, нови енергии, нови проявления на естетическото. Народ, който се страхува от модерността, постепенно се превръща във фолклор за туристи. Народ, който има смелостта да създава, остава жив.
И аз вярвам именно в тази България. Не в уплашената. Не в озлобената. А в България на талантливите, свободните и радикалните артисти, които вече не искат разрешение да бъдат част от света. Те отдавна са част от него. Вчера писах за @darnadude и за нейният покоряващ артистизъм. Днес с удивление наблюдавам политически полемики, които стигат до невероятни крайности. Микрофонът на DARA / Darina Yotova е кристален, а краката на политическите коментатори, които биха желали да превръщат постиженията на един талантлив млад артист в повод за полемика или „налагане на политическа теза“, са глинени.
Добре известно е на всички каква част от политическата класа има идея, или въобще представа, за стратегия за развитието на култура на тази държава.
