За нуждата от сравнителен анализ на потребителското благосъстояние преди и след 1989 г.
Кога животът в България е бил по-добър – преди 1989 г. или днес? Това е въпрос, който предизвиква разгорещени дебати, но рядко почива върху обективна информация.
След Втората световна война цените, доходите и потреблението претърпяха значителни промени. Веднъж върху тях оказа отражение установяването на комунистическите режими през 40-те години на ХХ век. След това, съществените сътресения, породени от сгромолясването на последните през 1989 г. доведоха до значителни трансформации в Източна Европа. Всички тези промени са недостатъчно изследвани и това дава поводи за значителна полемика във връзка със споменатите икономически показатели. Част от причините за липсата на достатъчно обективни проучвания по темата се дължи на ограничената наличност на статистически данни. При липсата на достатъчно информация за аргументи в споровете служат предимно емоции и лични спомени.
С отдалечаването от 1989 г. и избледняването на спомените за несгодите и недостига по време на социализма споровете в обществото по тези теми стават все по-разгорещени. В немалко случаи в социалните мрежи се цитират „факти“, които са извадени от контекста и дори откровено подправени с цел да се създаде идеализирана представа за „Бай-Тошовото време“. Тази лъжлива информация напълно не съответства на обективните данни – дори и на тези, публикувани през социалистическия период в официалните статистически издания.
Доскоро една от основните причини, която даваше възможност споровете да не стихват, беше липсата на единен индекс на потребителските цени, който измерва ценовите изменения за периодите преди и след 1989 г. Тази липса водеше до невъзможност да се осъзнае каква е натрупаната инфлация (явна и скрита), така че да могат да се направят съответните сравнения и изводи.
През последните няколко години посветихме време и усилия на конструирането на такъв индекс на потребителските цени за България, използвайки официалните данни на статистическите власти за целия споменат период. С негова помощ след това успяхме да пресметнем също така реалните цени, заплати и пенсии за всички тези години. Това ни даде възможност да оценим покупателната способност на заплатите, особено що се касае до потреблението на важни стоки от потребителската кошница на домакинствата в България.
Данните за периода на комунистическия режим, с които разполагаме, са налични от 1948 до 1989 г. Освен тях разглеждаме статистика за периода на преход към пазарна икономика (1990-2002 г.)[1], както и за периода на евроинтеграция, който следва след това.
Анализът ни е чисто икономически, поради което е фокусиран върху потребителския аспект на благосъстоянието. Останалите възможни аспекти, например тези, свързани с чувството за справедливост, сигурност, спокойствие и щастие, качеството на стоките, услугите, живота и т.н., са предмет на други области на знанието, поради което не са отразени. Целта не е да сложим точка на дебата, а да предоставим информация, на база на която хората могат да направят по-трезва и обективна преценка за потребителското благосъстояние.
Анализът ни е ограничен в известен смисъл, тъй като се отнася единствено до т.нар. материално потребление (и то на стоки от първа необходимост), докато потреблението на нематериални блага (като образование и здравеопазване, често приемани за „безплатни“ по време на социалистическия период[2]) не присъства в него. Допълнителен анализ на разходите за образование и здравеопазване за всички периоди, какъвто към момента не ни е известно да съществува, би могъл да хвърли светлина и върху тези въпроси.
Номинални и реални заплати
За периода от 1948 до 2023 г. заплатите в България са нараснали в номинално изражение над 5,2 милиона пъти. Тази огромна стойност често създава объркване сред хората – особено сред тези, които нямат икономически познания. Тъй като нарастването се дължи преди всичко на инфлационни процеси, то изкривява представата за изменението на доходите през различните периоди и често води до погрешна интерпретация на фактите. Ето защо е необходимо номиналните изменения на заплатите да бъдат коригирани, като от тях се отстрани влиянието на инфлацията. В случая на България объркването се засилва допълнително и от четирите парични реформи, проведени през разглеждания период. При всяка една от тях националната валута е била заменяна с нова, макар и името й да е било запазвано. При някои от тези реформи преминаването към новата валута е било свързано с използването на сложна система от съотношения между стария и новия лев, което допълнително затруднява сравненията.
За да се осъзнае сериозността на този проблем, например може да се проведе следният мисловен експеримент. Да допуснем, че България не беше провела нито една от паричните си реформи. Така, към днешна дата средната месечна заплата щеше да се измерва в стотици милиони (по-конкретно, тя щеше да бъде около половин милиард лева). Ако допуснем, че не беше проведена единствено деноминацията от 1999 г., то средната месечна заплата понастоящем щеше да бъде около 2.5 млн. лева.
От 1949 до 2023 г. реалната работна заплата в България се е увеличила 3,5 пъти. При комунистическия режим (1949-1989 г.) нарастването е било със 195,5%. След това обаче, в годините на прехода, заплатите са спаднали с 62,5%. Едва след започването на европейската интеграция, т.е. след 2003 г., тя отбелязва най-голямото си нарастване от 220,5%, което компенсира изцяло загубите през 90-те.
Ако приравним всички стойности към ценовото равнище от 2023 г., то реалната работна заплата през годините би била както следва:
- 557 лв. през 1948 г.
- 1646 лв. през 1989 г.
- 271 лв. през 1996 г.
- 1976 лв. през 2023 г.
Стряскащо ниската стойност през 1996 г. обяснява разочарованието на част от хората (особено по-възрастните поколения), както и тяхната носталгия по отминали времена. Следва да припомним обаче, че тази стойност се дължи на кризата от 1996-1997 г., която следва от натрупаните икономически дисбаланси и чудовищен инфлационен натиск по време на комунистическото управление.
Постигнатият в рамките на периода на европейска интеграция растеж на реалните работни заплати надхвърля този, отчетен за целия период 1948-1989 г. Изрично трябва да се отбележи, че това е постигнато за два пъти по-кратко време. Успехът през последните години се дължи основно на разликите в механизмите, които определят доходите. Докато при социалистическото управление заплатите са определяни административно и без връзка с ефективността, икономическите реалности и ограничения, то днес формирането им е на база на наличието на пазарна конкуренция с доминиращ частен сектор, нарастваща производителност и силно участие в международната търговия.
Нека отбележим също, че сравнението би станало още по-благоприятно за периода на интеграция в ЕС, ако се вземе предвид фактът, че данните за реалните заплати за този период се отнасят само за около 2/3 от заетите лица. Ако се отчете и фактът, че останалата 1/3 са самонаети лица, които по правило имат по-високи доходи, то реалните доходи биха били още по-високи в сравнение с тези, измерени в края на 80-те години на ХХ век (тогава делът на заетите в публичния сектор е бил почти 100%).
Табл. 1: Изменение на реалните доходи (%)
Източник: Собствени изчисления
Фиг. 1: Реални доходи, 1948–2023 г., BGN
Източник: Собствени изчисления
Успешна ли е била политиката на доходите на комунистическия режим?
Повърхностният извод, който може да се направи е, че комунистическият режим е успял да повиши реалните заплати. Подобно заключение обаче е твърде прибързано, тъй като не отчита развитието на други важни макроикономически показатели, както и особеностите на различните подпериоди на комунистическото управление.
Първо, развитието на реалните заплати започва от много ниско ниво в инфлационната среда на Втората световна война и следвоенните години, като началните стойности са изключително ниски. Затова бързото нарастване на реалните заплати през 50-те и 60-те години на ХХ век може частично да се обясни с икономическия подем и стабилизацията след войната. Други основни фактори са ускореното инвестиране и преразпределението на ресурси от селското стопанство към промишлеността, където възнагражденията са значително по-високи.
Растежът на реалната работна заплата обаче се забавя през 70-те и 80-те години, макар да остава положителен (за периода 1949-69 г. реалната заплата се увеличава с 124,9%, а за периода 1970-1989 г. с 31,4%). Това нарастване не съответства на параметрите на икономическата среда и е силно подкрепено от строгия контрол върху потребителските цени, които се поддържат изкуствено ниски през целия комунистически период. Така реалните заплати са били изкуствено увеличавани. Комбинацията от ниски цени и нарастваща покупателна способност води до повишено търсене на стоки и услуги, докато икономиката не успява да произведе достатъчно, за да осигури адекватно предлагане. Това води до постоянен недостиг на стоки и услуги, съответно до инфлационен натиск.
Каква е цената на поддържането на тези нива на реалните заплати и доходи? При почти пълната липса на конкурентни стоки, ограниченото предлагане на такива на международните пазари и недостатъчни държавни приходи, това е възможно само чрез печатане на пари и задлъжняване на икономиката. Увеличаването на паричното предлагане е много по-голямо от растежа на производството. Слабото производство не може да генерира адекватни приходи от външните пазари. Същевременно необходимостта от внос (на суровини, материали и потребителски стоки) изисква средства, които могат да се набавят само чрез емитиране на външен дълг. Създава се платежоспособно търсене, срещу което няма налично предлагане. По икономическите закони резултатът е натрупване на инфлационен натиск, който не може да бъде освободен поради политиката на фиксирани цени. Такава политика не е устойчива в дългосрочен план и само временно прикрива проблемите. Натрупаният инфлационен натиск нараства, а външният дълг става невъзможен за обслужване. В крайна сметка, фалитът на социалистическата икономика става неизбежен, както и рязкото повишаване на ценовото равнище след падането на режима.
Провалите в управлението, които влошават ситуацията, са очевидни и в първите години след 1989 г. Овладяването на икономическите проблеми става възможно с въвеждането на валутния борд, който налага строги ограничения върху паричната и фискалната политика.
Краткият отговор на въпроса дали политиката на доходите в комунистическия режим е била успешна е отрицателен. Изкуствено завишените доходи, осигурени с цената на дълг, не могат да бъдат успешна политика, защото рано или късно „сметката“ трябва да бъде платена.
Реални цени, покупателна способност и потребление на основни стоки
Дългосрочното сравнение на цените на стоките от първа необходимост не е лесна задача, като се има предвид изключително голямото увеличение на индекса на потребителските цени и проведените парични реформи. Тази задача се усложнява и от факта, че цените и количествата на различните потребявани стоки понякога се измерват в различни мерни единици. Поради това, за проследяване на тези промени използваме индекс на реалните цени, като за базова година определяме 1948 г.
Заедно с индексите на реалните цени, използваме и индекси за количествата потребявани стоки и покупателната способност на доходите със същата базова година. Стойности на индекса, по-малки от 100, показват, че потреблението, реалните цени и покупателната способност са на по-ниски нива спрямо базовата година. Обратно, стойности над 100 сочат към повишаване на тези показатели спрямо 1948 г.
От 1948 г. до 2023 г. най-голямо намаление на реалните цени се наблюдава при захарта (-65,3%), последвано от алкохола (-57,4%), хляба (-37,7%) и ябълките (-23,5%). През същия период реалната цена на зрелия фасул нараства 2,2 пъти, на месото – с 32,5%, а на лука – с 1,1%.
Покупателната способност на средната работна заплата се подобрява 10,2 пъти за захарта, 8,3 пъти за алкохола, 5,7 пъти за хляба, 4,6 пъти за ябълките, 3,5 пъти за лука, 2,6 пъти за месото и 1,6 пъти за зрелия фасул.
Между 1952 г. (от когато има налични данни) и 2023 г., най-голямо увеличение на потреблението се наблюдава при алкохола (4,6 пъти), последвано от захарта и захарните продукти (2,6 пъти), месото и месните продукти (2,5 пъти), както и зеленчуците и зеленчуковите консерви (12,4%). Най-голям спад се наблюдава при хляба и хлебните изделия (-72,5%), плодовете и плодовите консерви (-26,5%) и зрелия фасул (-12,8%).
Тази динамика обаче не е еднаква през различните исторически периоди. По време на комунистическия режим голяма част от реалните цени се увеличават, особено при зрелия фасул (с 259,4%) и месото (със 119,4%). Намаление се наблюдава при хляба (-24,9%) и алкохола (-10,4%). Паралелно с това, нарастването на реалните заплати води до подобряване на покупателната способност. С изключение на зрелия фасул, домакинствата могат да си позволят да купуват по-големи количества от всички разгледани стоки – разбира се, при условие че те са достатъчно предлагани и няма недостиг.
Разнообразната динамика на потреблението на различните стоки отразява не само увеличената покупателна способност, но и променящите се потребителски навици на населението.
Официалните данни за потреблението включват както закупените стоки от пазара, така и тези, произведени от самите домакинства. Голям дял от потреблението на хранителни стоки преди 1989 г. е осигурен от собствено производство. Например, обемът на произвежданите собствени плодови консерви може да бъде проследен индиректно чрез динамиката на потреблението на захар. През 1986 г. повечето домакинства се занимават с производството на хранителни продукти – 68,3% от тях обработват земя, а 52,3% отглеждат домашни животни и птици. Това производство е силно стимулирано от социалистическото управление, което не е успяло да изгради икономика, напълно задоволяваща потребностите на населението. Режимът ясно осъзнава потребността от „по-добро самозадоволяване със селскостопански продукти“ и подкрепя това със специализирани политики.
По време на прехода, оставеният частичен контрол върху цените, големият дял на държавната собственост върху производството и търговията и бързото нарастване на инфлацията водят до значителен спад в реалните цени на основните стоки. Въпреки това, доходите спадат още по-драстично, което влошава покупателната способност. Потреблението също намалява, като за някои стоки достига нива, които биха били трудно разбираеми днес (например, потреблението на месо).
Интеграцията в ЕС е съпътствана от възстановяване на реалните цени. Покупателната способност нараства значително благодарение на бързото увеличение на реалните доходи. Потреблението на всички основни храни се увеличава (с изключение на хляба и хлебните изделия, което отразява ефекта на заместване).
Табл. 2: Изменение на реалните цени, покупателната способност и потреблението (%)
Източник: Собствени изчисления
Фиг. 2: Индекс на реалните цени (1948=100), индекс на покупателната способност на средната заплата (1948=100) и индекс на потреблението (1952=100)
Източник: Собствени изчисления
Как се е променяло благосъстоянието на потребителите в България?
Основните изводи показват, че по време на комунистическия режим номиналните доходи са се увеличили значително, докато цените на стоките от първа необходимост са били поддържани ниски чрез административен контрол върху цените. Липсата на отчитане на пазарните основи от страна на властите е основната причина за изкуствено повишените реални заплати и значителното нарастване на покупателната способност в една икономика, измъчвана от постоянен недостиг.
Често се правят сравнения с доходите и цените в други държави. В този контекст бихме искали да припомним прословутия каталог на Neckermann от времето на социализма, който включваше предимно нехранителни стоки и беше един от малкото прозорци към потребителския свят на Запада за българите. Той беше символ на недостижимото за повечето български домакинства и остави трайни спомени у мнозина. Ролята му в социалистическото ежедневие заслужава отделно внимание и анализ.
По-долу сме включили снимки от каталозите от средата на 80-те години. Въпреки че тук не представяме конкретна статистика за цените на нехранителните стоки у нас, всеки, който има спомени за стоки и цени от този период, може сам да прецени доколко тези стоки са били достъпни за германските потребители и доколко за българите.
Също така можем да направим съпоставка на номиналните средни заплати в България и Германия, което ще ни ориентира относно потребителското благосъстояние в двете държави. През 1980 г. номиналната средна месечна заплата в България е била 182,50 лв., а през 1989 г. тя нараства до 274,33 лв. През същия период в Германия (по официални данни на Федералното статистическо бюро на Германия) номиналната средна заплата, приравнена от марки към евро, се увеличава от 1273 евро на 1798 евро. Това ясно показва, че доходите у нас са били значително по-ниски, както по официалния курс от времето, така и по т.нар. „черен“ курс.[3] Разликата в доходите е била близо 7 пъти по официалния курс и над 30 пъти по неофициалния. Сравнението на покупателната способност и стандарта на живот през 80-те години показва, че западногерманският потребител е бил значително по-добре.
Изводът, че доходите и жизненият стандарт в България са били много по-ниски от тези в Германия, остава валиден и днес, но с разлика, която вече е значително по-малка: през 2023 г. средната месечна заплата в Германия е 4479 евро, докато в България тя е 1976 лв. Разликата е малко над 4 пъти.
Рухването на централно планираната икономика в началото на 90-те години беше неизбежно след десетилетия на неефективно управление и натрупване на макроикономически дисбаланси. Загубата на покупателна способност и сериозният спад на реалните доходи по време на прехода бяха преки последици от възстановяването на икономическата логика и повторното уравновесяване на пазарите. Това е цената, която обществото плаща за десетилетията на лошо икономическо управление.
Бързото нарастване на реалните доходи, покупателната способност и потреблението през периода на интеграция в ЕС отразява развитието на икономика, функционираща в съответствие с разумни икономически принципи. Това се потвърждава от факта, че, за разлика от 90-те години на ХХ век, няколкото икономически кризи, с които се сблъска (Голямата рецесия от 2008-2010 г., COVID-19 и войната между Русия и Украйна), не доведоха до спад на реалните доходи. Това показва, че понастоящем структурата на българската икономика е много по-устойчива на вътрешни и външни сътресения.
За повече информация:
[1] България е призната от Европейската комисия за функционираща пазарна икономика през 2002 г.
[2] Тук нека припомним това, което казва М. Фридмън: „няма такова нещо като безплатен обяд“. За „безплатните“ образование и здравеопазване се плаща посредством събраните данъци, такси и пр., както и посредством поетия от държавата дълг.
[3] В края на 80-те официалният курс на БНБ за 100 германски марки (DEM) е бил 51.28 лева, но на неофициалния пазар е бил поне 2.5 лева за 1 марка.
