Не че не си го представяхме, но сега го виждаме. Като на сцена пред нас се разиграва обречеността ни. Зависимостта ни. Липсата на съдебна система. Непреодолимостта на корпулентната личност, всеможенето на Феномена. Не съчувстваме на неговия създател, казваме си хак му е. Като че ли тази битка е битка между само двама еднакво неприятни хора. Но тя е битка и срещу всички нас. И се питам: не им ли е поне малко неудобно, поне малко срамно да правят тези неща съвсем открито. При КТБ поне беше зад кулисите. Сега не им ли пука, че всички гледаме? Отговорът е: не просто не им пука. Доволни са. Защото така ни казват: няма смисъл да се борите срещу нас, всесилни сме, вижте, че можем всичко!

Eдва ли някой днес си дава напълно сметка, че всекидневната история на нашите последни десетилетия е вече написана. Лекарство срещу инфантилната и убийствена българска амнезия за вчерашния погубен и проспан ден. Повече от 2 500 страници и седем тома – смях до сълзи и смях през сълзи. И усещането, че четеш едновременно есетата на Мишел дьо Монтен и “Паноптикум на еснафи, бюрократи и други вкаменелости” на Ярослав Хашек.

Излезе (постмортем) седмият том от поредицата “Из делниците на един луд” на д-р Тони Филипов. На днешната дата (31 януари) преди две години (2021) той внезапно отпътува към Елисейските полета. Щастлив съм, че живота ме срещна с него. Един истински голям и почтен журналист и университетски преподавател.