Препечатваме статията от портал Култура.бг с разрешението на редакцията и автора
Този текст ще е за посланията от словата, произнесени при откриването на тазгодишния Залцбургски фестивал, както и за по-общия въпрос колко политика може да понесе културата, но ще започна с кратко отклонение. Докато търсех в интернет речта на австрийския президент Александър ван дер Белен, попаднах на профила му в Instagram и по-точно на станалите традиционни негови препоръки на книги за лятната ваканция. ПР ход, ще кажете. Вероятно. Но едва ли жизнено необходим за укрепване на позициите на 82-годишния президент в края на втория му мандат. Много повече нормално поведение на начетен и четящ човек, който иска да сподели с останалите своя опит с книгите. Нали четенето освен всичко друго е и споделяне на знания и емоции. Диалогът се е получил. Последователите на президентския профил благодарят за препоръките и също му дават съвети какво още да прочете. Да го заподозрем в инфлуенсърство в полза на издателства, не бихме могли. Няма сърдити „защо нас ни няма“. Изборът му обхваща новоизлезли и книги от предишни години, немскоезични и чужди автори, класика и съвременна проза, художествена и документална литература, темите са разнообразни: роман с криминален сюжет, засягащ нападението на „Хамас“ срещу Израел през октомври 2023 г.; книга за развитието на Палестина; романизирана биография на жена, жертва на Холокоста; роман за емиграцията на семейството на Томас Ман. Ван дер Белен споделя, че се е насочил към една от книгите заради автора, когото познава от предишните му работи, втора е избрал, защото писателят му е непознат, но е чел за него, трета е включил заради темата, при четвъртата набляга на художника на илюстрациите. Ето тази се чете лесно и бързо, посочва той, а при другата е необходимо по-голямо напрежение. Отбелязвам минус, че е пропуснал поезията, но пък и не може всичко.
Освен литературното послание австрийският президент прави и политическо. Чрез книгите съобщава за пореден път, че е президент на всички в общество, което в момента е счупено по оста Израел-Палестина, напомня за историческата вина на Австрия с лек намек, че тя не бива да бъде повтаряна не само от същата, но и от нито една друга държава. И още: че като президент на страната той естествено черпи знания, сила и мъдрост не само от личния си път, но и от литературата. Ето на това място политиката и културата си подават ръце. Образът е толкова прекрасен, че звучи лигаво. Но не и при Ван дер Белен.
Край на отклонението, преминавам към основната част на текста – откриването на Залцбургския фестивал, който днес е смятан за един от най-важните в света летни форуми за класическа музика и музикално-театрални спектакли.
Идеята за фестивала се оформя малко след създаването на Вагнеровите празници в Байройт и по повод 100-годишнината от премиерата на операта „Дон Жуан“ на Моцарт, чествана през 1876 г., когато виенчани и залцбургчани се обединяват, за да подчертаят магическото място Залцбург и неговия принос към общата култура. Но реализацията се забавя, след което Първата световна война и разпадането на империята още повече усложняват изпълнението ѝ. Ентусиастите обаче не се отказват. За рожден ден на фестивала се смята 22 август 1920 г., когато за първи път на площада пред катедралата в Залцбург се изпълнява музикално-театралният спектакъл „Всеки. Пиеса за умирането на богатия мъж“ от Хуго фон Хофманстал. Режисьор е Макс Райнхарт. В пиесата Бог вижда, че хората вече не го ценят, затова решава да им изпрати Смъртта и така да ги върне към себе си и своите ценности. Всеки (Jedermann) е невероятно богат човек, чиито бизнес дела вървят отлично. Той притежава най-голямата къща в града, има безброй слуги, всички се дивят на колекциите му с предмети на изкуството. Всеки се радва на любовта си към прекрасната Булшафт (остаряла немска дума за любима), но точно „в средата на прекрасния живот“ се появява Смъртта, която иска да прибере Всеки. Никого другиго, само него. Всеки се сблъсква с мисълта за собствената си смъртност и отначало не може да я приеме. Постепенно схваща, че това, дето е най-богатият човек, не му помага в конфронтацията със Смъртта, която е неподкупна.
От първото изпълнение до днес Залцбургският фестивал се открива с постановка на „Всеки“, като в годините се представят различни сценични решения, представленията стават все по-пищни и технически по-изобретателни. Но основната мисъл остава: ние, хората, сме с равни права – пред смъртта и в живота. Идея, която бихме нарекли и политическа.
„Залцбург е сърцето на сърцевината на Европа. Намира се в средата между Юга и Севера, между планината и равнината, между Швейцария и славянските страни“ – казва някога Хуго фон Хофманстал. Когато си разположен в средата, е лесно да поемеш върху плещите си ролята на посредник. Затова амбицията на фестивала е не само да покаже висока проба изкуство, което да носи естетическа наслада, но и да бъде проект срещу „кризата, кризата на смисъла, загубата на ценности, кризата на идентичността както на отделния човек, така и на цели народи“, пише на сайта му. Още когато е замислян, целта на бащите му е „да обедини разделените от Първата световна война народи, да им даде обща цел“ (пак там). Или ако политиката руши, то изкуството е призвано да съгради разрушеното. А защо не политиката, също като изкуството, да е градивна?
Така в годините се утвърждава традицията освен с представление на „Всеки“ фестивалът да се открива и с официална част, в която да има речи на политици и на един специално поканен оратор от културните среди, от когото се очаква словото му да е също толкова вълнуващо, колкото и всяко художествено произведение от програмата. От 1964 до 2011 г. ораторът е определян и канен от правителството на провинция Залцбург, а след това от ръководството на фестивала, в което влизат и представители на министерства на федерално ниво. Затова за насоките, настроенията, ценностите и посланията на правителството на Австрия може да се съди и по избора на оратор на Залцбургския фестивал. Сред имената на вече произнеслите своята реч са Йожен Йонеско, сър Карл Попър, Вацлав Хавел, Ищван Сабо, Даниел Келман, Даниел Баренбойм, Илия Троянов, Антон Цайлингер…
Тазгодишното издание започна със слово на премиерката на залцбургското правителство Каролине Едщадлер: „Това беше златната епоха на сигурността“. С тези думи Стефан Цвайг, който дълги години живя само на няколко минути оттук, на Капуцинерберг, описва в шедьовъра си „Светът от вчера“ времето преди големите катастрофи в Европа. Цвайг разказва за общество, което толкова много е свикнало с привилегиите си, че вярва, че свободата и мирът са също толкова естествени и непоклатими, колкото звездите на небето. След което писателят по болезнен начин разбира колко крехки са неговите убеждения. Мисля, че паралелите с нашия свят са напълно ясни. Кой би могъл да повярва, че вече четири години и половина на европейска земя в Украйна бушува война…“.
За Едшадлер днешните европейци идеализират спомените си и не спират да повтарят колко хубаво е било едно време, като в същото време отлично знаят, че никога не са живели по-добре. Причината за този добър живот, която те, потънали в лукса си, почти не забелязват, е свободата. „Но когато тук говорим за свобода, най-често го правим чисто теоретично.“
Човекът, който може да оцени свободата, защото знае как изглежда нейното обратно, и то на живо, е поканената за специален оратор на Залцбургския фестивал 44-годишна Мария Калесникава от Беларус, флейтистка и диригентка по професия, правозащитничка по призвание, част от опозицията срещу диктатора Лукашенка. С обвинение, че е заплаха за националната сигурност на страната си, през 2020 г. тя е осъдена на 11 години лишаване от свобода, в затвора прекарва 1808 дни. Освободена е предсрочно след дипломатическа намеса при условие да не стъпва повече в Беларус. Днес живее в Германия. Изборът на оратор, направен по предложение на бившия канцлер Волфганг Шусел, сочи ясно отношението на държавата Австрия към Путин и неговите поддръжници.
„От 226 дни живея на свобода. Това са най-ценните 226 дни от живота ми“ – започна Мария Калесникава. Като своя най-голяма победа тя определи, че не е позволила „на омразата да пусне корени в сърцето“ ѝ. „Ако започнеш да мразиш, значи са те победили“ – това изречение се превърна в мой компас. Не исках страхът да определя живота ми. Исках да опазя човечността си.“
За Калесникава свободата е вътрешно състояние. Тя не може да бъде отнета насила, но човек сам би могъл да се лиши от нея. И това е по-страшното: доброволното отстъпничество. Музикантката сравни демокрацията с оркестър, в който всеки член дава пространство на другия, за да могат заедно да сътворят нещо по-голямо от това, което правят поотделно. Ценното при музикантите е, че умеят да се слушат един друг, каза тя. „Говоренето е право. Слушането е отговорност. Точно тук започва демокрацията. Аз вярвам в демокрацията, не защото тя може да спре конфликтите, а защото ни позволява да издържим на тези конфликти, като първо виждаме човека в другия. А аз най-вече вярвам в човека.“
И така от дума на дума стигнах до последното слово – това на австрийския президент – с което фестивалът бе обявен за открит. След като излезе на сцената, Ван дер Белен попита вече слязлата в залата Калесникава къде се поставя ударението на името ѝ: Мáрия или Марúя. На пръв поглед дребен детайл, но чрез този жест на уважение към гостенката веднага се създаде атмосфера на близост между публика и оратор. Като лично откровение прозвуча и самата реч, чиято тема най-общо беше „родината“. Мáрия Калесникова се е застъпила за свободата и демокрацията в Беларус, каза президентът, и заради проявата ѝ на гражданска смелост тамошните власти са я тикнали за много години в една тясна килия. Но когато излиза на свобода, тя пак не е свободна да живее в своята родина. „Това се нарича принудителна имиграция. Надявам се, че скоро ще си намерите нова, втора родина, която ще остане ваша родина наред с първата. Самият аз напоследък много често разсъждавам за имиграцията и за понятието „родина“. След което Ван дер Белен разказа накратко личната си съдба: роден през 1944 г. във Виена, той е син на естонка и руснак, принудени да напуснат Естония поради страх от съветската власт. И се озовават в Тирол, на място, което Ван дер Белен също нарича своя родина, защото там е прекарал детството и ваканциите си. Като доказателство президентът продължи с няколко изречения от тамошния диалект. „Както виждате, аз продължавам да си мисля какво означава понятието „родина“. Не защото изкуството, което се прави на този фестивал, е родина за много хора. А защото заради понятието „родина“ са извършвани и се вършат прекалено много глупости. Защото с него се злоупотребява политически и това не ми харесва… Родината на първо място е късмет в лотарията на раждането. Тъй като никой не избира в коя част на земята да се случи то за него. Така погледнато, всички ние в Европа сме ударили джакпота, защото живеем в свободен, демократичен и богат континент.“
И президентът подчерта, че е европатриот – понятие, което напоследък упорито въвежда в повечето от публичните си изяви. „Защото много от големите постижения на цивилизацията тръгват от Европа. Свободната, либерална демокрация е само едно от тях, не най-маловажното. Тя гарантира свобода на словото, равноправие. Гарантира разделението на властите. Гарантира свободата в изкуството. Гарантира спазването на човешките права. И изисква изпълнението на човешките задължения. Защото родината е и това: да вземеш и да дадеш.“
С последното си изречение президентът обяви Залцбургския фестивал за открит. До края на август публиката ще се наслаждава на моженето на изпълнителите, ще ги аплодира, ще отнася у дома си предложените от спектаклите нови или преформатирани стари идеи, а пък артистите от своя страна ще са сигурни, че работят не въпреки политиката на държавата, а в съзвучие с нея, т.е. за разликата от първопроходниците на форума не са принудени да оправят разрушеното от управляващите, а заедно се опитват да запазят крехката демокрация и човечност в този отново по-зъл и разделен свят.
Връщам се към отклонението в началото: може би е наивно, но все ми се струва, че това е възможно, когато в политиката има повече като Ван дер Белен, които отделят време, за да разгърнат книга, да я прочетат, разберат и след това са в състояние да я препоръчат на останалите. Може би тогава ще схванат, че когато разказват за миналото на своята страна, трябва да наблегнат повече на тъмните страници, отколкото на светлите, защото там са поуките за днешния ден, защото само така хората ще се научат не само да говорят свободно, но и да се чуват един друг (по специалната ораторка на този фестивал). Защото Смъртта, както знаем вече от спектакъла при всяко едно откриване, е неподкупна и всяка година идва за Всеки.
П.П. В нито една от речите на Залцбургския фестивал никой не отрони дума за бахура.
Жанина Драгостинова е родена през 1962 г. във Варна. Завършила е немска филология в СУ „Св.Климент Охридски“ и семестриално кинознание в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Публикувала е журналистически текстове във вестниците „Култура“, „Демокрация“, „Капитал“, Berliner Zeitung, в списанията ЛИК и „Паралели“. През 1999–2001 г. работи в Българския културен институт в Берлин. Първата ѝ книга с публицистични текстове е „Твоята история“ (2004). Превела е от немски книгите „Логиката на образите“ от Вим Вендерс, „Анархия на фантазията“ от Райнер Вернер Фасбиндер, „Пътуване към Трулала“ от Владимир Каминер, „Нощна тарифа“ и „Сърцебиене“ от Илдико фон Кюрти, романи на Даниел Келман, Инка Парай, Юли Це и др.
