Днес е 1 ноември, Денят на народните будители. Във всички медии ще бъдат припомняни имената на хората, които са съхранили и развивали българската просвета, наука и култура. Много политици ще говорят за знанието, духовността, националната памет и тяхното значение. Утре най-вероятно тази тема ще бъде забравена и ще се върнем към нея отново на 24 май.
Наред с празничните слова ми се иска повече да се говори и за нещо, което удобно остава на заден план. Колко всъщност струва будителството? Какво сме готови да инвестираме в него днес? Колко струва бъдещето?
Преди повече от век, когато България е била сравнително бедна държава, са се намирали хора, които са мислили мащабно за нейното бъдеще. Евлоги Георгиев например завещава огромни средства – възлизащи на 13 милиона лева през 1911 г., за създаването и поддържането на първия университет у нас (днес, като се отчетат паричните реформи и инфлацията, стойността на това дарение доближава един милиард евро). Държавата също е инвестирала в просвета. През 1912 г. е приет закон за отпускане на заеми с общ размер до 20 милиона лева за строителство на училища. Тази мащабна инвестиционна инициатива е свързана с изграждането на 1000 масивни училищни сгради, много от които се използват и днес. Възможностите на младата ни държава са били ограничени, но е имало хора – общественици и държавници, които са разбирали, че образованието е дългосрочна инвестиция в бъдещето на страната.
Днес България е несравнимо по-богата, отколкото преди век. Разполагаме с много по-развита икономика, институции и технологични възможности. Какъв ресурс обаче отделяме за образование и култура и как изглеждаме на фона на останалите европейски държави?
По данни на Евростат през 2024 г. публичните разходи за образование в България възлизат на 4,3% от БВП при средно 4,7% за ЕС. Разходите за отдих, култура и религия са 0,7% от БВП у нас при средно 1,2% за ЕС. Разбира се, делът от БВП не е достатъчен, за да оценим качеството на образователните и културните услуги. Този индикатор не отразява и ефективността на публичните разходи. Той показва каква част от произведения доход насочваме към тази обществена функция.
Още по-показателни са реалните публични разходи на човек от населението. През последните десетилетия в България разходите за образование и за култура нарастват, но равнището им изостава значително в сравнение с останалите европейски държави.
Средногодишният разход за образование на човек за периода 1997-2024 г. в България е най-ниският – 199 евро (по постоянни цени от 2010 г.). За сравнение: в Румъния той е 269 евро, в Латвия – 388 евро, в Полша – 472 евро и в Литва – 480 евро. За този период най-много средства на човек на година за образование се наблюдават в Люксембург – 3822 евро и в Норвегия – 3424 евро.
При средногодишните разходи за отдих, култура и религия на човек за същия период картината е още по-тревожна. В България тези разходи възлизат на 41 евро на човек годишно – отново най-ниските сред разглежданите държави. За сравнение, в Румъния те са 63 евро, в Литва – 99 евро, в Полша – 116 евро и в Латвия – 136 евро. За периода 1997-2024 г. най-много средства на човек на година за отдих, култура и религия се наблюдават в Норвегия – 973 евро и в Люксембург – 979 евро. Тук става дума за широк кръг дейности, основно в областта на културата, но също така за спорт и отдих, обществени медии и религиозни дейности (последните представляват много малък дял от общите разходи).
240 евро на човек за образование и култура средногодишно за периода 1997-2024 г. (по постоянни цени от 2010 г.). Това прави 20 евро на месец или 66 цента на ден. Толкова е изразходвал публичният сектор за тези две функции през последните три десетилетия. Зад тези бюджетни категории стоят съвсем конкретни хора и институции, за които днес много ще се говори. Училища, университети, научни институти, библиотеки, читалища, музеи, театри, опери, оркестри, галерии, архиви и институции, които съхраняват културното ни наследство и имат нужда от значителни инвестиции в подобряване на материалната база и модернизация. Учители, университетски преподаватели, учени, библиотекари, музейни специалисти, артисти, музиканти, архивисти, реставратори и много други висококвалифицирани специалисти, чийто труд продължава да остава силно недооценен.
Особено показателни са проблемите с подготовката на следващите поколения университетски преподаватели и изследователи. Университетите не просто предават знания и подготвят специалисти за пазара на труда. Те създават и нови знания, а докторантското обучение е в основата на изграждането на бъдещия научен и преподавателски капацитет.
Да вземем един пример от Софийския университет, който според Рейтинговата система на МОН е на първо място в България в професионално направление „Икономика“. Въпреки това броят на местата за докторанти по икономика в СУ, финансирани от държавата, вече е крайно ограничен. А подготовката на един добър изследовател изисква години обучение, научна работа и натрупване на опит. Какво означава недостатъчната инвестиция в такъв изследователски капацитет? Че след време може да не разполагаме с достатъчно добре подготвени специалисти, които да извършват независими икономически анализи, да оценяват ефективността на публичните политики, да разработват икономически прогнози и да подпомагат вземането на обосновани управленски решения. Това е само един пример от една научна област. Подобни проблеми съществуват в много други университетски и научни направления, както и в останалите сфери на образованието и културата.
От икономическа гледна точка тези дейности не са просто текущи бюджетни разходи. Те допринасят за натрупването на човешки и социален капитал, за създаването и разпространението на знания, за иновациите и за качеството на обществената среда. Ползите от тях често се проявяват десетилетия по-късно, но недостатъчните инвестиции също имат дългосрочни последици.
Разбира се, повече публични средства не означават автоматично по-добри резултати. Необходими са качество, прозрачност, отчетност и добро управление. Но при трайно недостатъчни ресурси дори добре управляваните институции трудно могат да изпълняват пълноценно своите функции.
Не става дума просто за искане на повече пари. Публичните ресурси винаги са ограничени, а конкуренцията за тях – голяма. Става дума за приоритетите ни като общество и за това доколко заявеното уважение към знанието, образованието и културата намира отражение в реалните бюджетни решения.
Ако погледнем представените графики, трудно можем да заключим, че образованието и културата са били устойчив и достатъчно силен бюджетен приоритет на поредицата български правителства през последните три десетилетия. Надявам се след още 15 години подобни графики да изглеждат различно и да показват продължителен период, в който различни правителства последователно са инвестирали повече в развитието на човешкия и социалния капитал.
В ден като днешния не бива да забравяме, че будителството има цена. То изисква средства, труд, талант, институции и постоянство. Но недостатъчната грижа за него също има цена, която плащаме с пропуснати възможности, загубен човешки потенциал и отслабване на обществения ни капацитет.
Преди повече от век хора като Евлоги Георгиев са инвестирали в бъдещите поколения, знаейки, че няма да видят плодовете от даренията си. Днес ние сме наследници на тези инвестиции и носим отговорност за това какво ще оставим след себе си.
А доколко знанието, образованието и културата наистина са приоритет за управляващите, ще съдим не толкова по празничните им речи, колкото по бюджетните им решения. По бюджетните дела ще ги познаем.
Честит Ден на народните будители!
–
П.П. Представените графики и изчисления са част от съвместната ни монография с Kaloyan Ganev„Европейският пазар на труда: политики, ефекти, взаимодействия“, която се надяваме да види бял свят през следващите месеци.
